Финансист

Една от наскоро прокараните линии — линията на Седемнайсета и Деветнайсета улица, минаваща на няколко преки от новия дом на Франк, особено привличаше интереса му. Понякога, когато беше закъснял или не му се търсеше друго превозно средство, Франк пътуваше по нея. Тя минаваше по две оживени улици с къщи от червени тухли и предстоеше да бъде удължена, когато градът нараснеше още. Засега не беше много дълга. Ако успееше да придобие тази линия например и да я слее с линиите на Бътлър, на Моленхауър или на Симпсън, тогава законодателното събрание може би щеше да даде разрешение за удължаването й. Франк дори мечтаеше за едно монополно сдружение между Бътлър, Моленхауър, Симпсън и него самия. Споразумееха ли се веднъж помежду си, можеха да постигнат всичко. Бътлър обаче не беше филантроп. За да започнеш преговори с него, трябва да държиш голяма примамка в ръцете си. Нужно е нещата да му се представят така, че той сам да се убеди колко целесъобразно би било създаването на подобно сдружение. Освен това Каупъруд работеше като посредник на Бътлър при покупката на акции от градските трамвайни линии и ако точно тази линия се окажеше толкова обещаваща, Бътлър би могъл да се запита защо не му е била предложена първо на него. Затова най-добре ще бъде, помисли си Франк, да изчака, докато линията действително стане негово притежание. В такъв случай нещата щяха да се променят. Тогава той би могъл да води преговорите на равна нога, от положението на състоятелен човек. И отново мислено си представи как цялата градска трамвайна мрежа се владее само от няколко души или още по-добре — само от него.

ГЛАВА XVII

Постепенно симпатията между Франк Каупъруд и Ейлийн Бътлър все повече се засилваше. Претрупан с работа, която непрестанно се разрастваше, той не можеше да й оказва нужното внимание, макар че през изтеклата година често я бе виждал. Тя беше навършила деветнайсет години и имаше вече собствени възгледи за нещата. Бе започнала да долавя разликата между добрия и лошия вкус — най-вече по отношение на къщите и обзавеждането им.

— Татко, защо продължаваме да живеем в този стар хамбар? — попита тя баща си една вечер, когато семейството бе седнало да се храни.

— Какво й е лошото на къщата искам да знам? — попита Бътлър. Седеше съвсем близо до масата, напъхал салфетката си под брадичката, както обичаше да прави, когато нямаше външни хора. — Не виждам никакъв недостатък. Ние с майка ти си живеем чудесно в нея.

— О, ужасна е, татко. Сам знаеш — обади се седемнайсетгодишната Нора, не по-малко умна от сестра си, но по-сдържана. — Пък и всички го казват. Погледни какви красиви къщи има навсякъде около нас.

— Всички! Всички! Кои са тези всички, искам да знам? — попита Бътлър шеговито, но и леко раздразнено. — Аз не съм кой да е, пък я харесвам. Който не я харесва, да не живее в нея. И кои са тези всички? Какво й е лошото искам да знам!

Въпросът за къщата бе повдиган много пъти досега; разговорът винаги протичаше по един и същи начин и Бътлър обикновено гледаше да го приключи, преди да се е разгневил, или изобщо не участваше в него, а само се усмихваше иронично по ирландски. Тази вечер обаче спорът се задълбочи.

— Ти знаеш, че е лоша, татко — възрази решително Ейлийн. — Излишно е да се гневиш. Къщата е стара и грозна. Мебелите също са овехтели. А онова пиано там е направо за изхвърляне. Повече не желая да свиря на него. Семейство Каупъруд…

— Стара ли? — кресна Бътлър; поради гнева, който той сам разпалваше у себе си, ирландският му акцент се засилваше. — Грозна и каза? Откъде си научила тези работи? Сигурно от твоя манастир. И кое тук е овехтяло? Покажи ми кое е овехтяло.

Той тъкмо се канеше да я попита какво е имала предвид, като е споменала семейство Каупъруд, но не успя, защото мисис Бътлър се намеси. Тя беше пълна жена, с широко лице, почти винаги усмихната, с типично ирландски сиви очи, позагубили блясъка си с годините, и с леко червеникава, започнала да посивява коса. На лявата си страна, точно до долната устна, имаше голяма мастна бучка.

— Деца! Деца! — (Тя причисляваше и мистър Бътлър към децата си, въпреки че той заемаше такова видно място сред търговските и политическите среди.) — Що се карате? Хайде, стига толкова. Подай доматите на баща си.

Когато се хранеха, обикновено им сервираше една прислужница ирландка, но въпреки това те си услужваха и сами. Ниско над масата се спускаше богато украсен полилей с шестнадесет газови горелки от бял порцелан, които хвърляха ярка светлина и имитираха свещи — още едно от нещата, които дразнеха Ейлийн.

— Мамо, колко пъти ще ти повтарям да не казваш „що“ — обади се укорително Нора, която много се дразнеше от просторечието на майка си. — Нали обеща, че ще внимаваш?