Финансист

— И все пак ще трябва да я поканим, едва ли можем да избегнем това. Знам обаче как ще се държи. Ще ходи насам-натам, ще позира и ще си вири носа.

— Чудя й се на какво отгоре — каза Ана. — Аз например харесвам Нора. Много по-мила е и не си въобразява, че е нещо кой знае какво.

— И аз харесвам Нора — добави мисис Каупъруд. — Тя наистина е много мила и според мен по-красивата от двете.

— О, права си, и аз така мисля.

Любопитно бе все пак, че тъкмо Ейлийн обсебваше почти изцяло вниманието им и занимаваше ума им със своята екстравагантност. Всичко, което те казваха за нея, до известна степен беше вярно, но не можеше да се отрече, че момичето бе красиво, а по интелигентност и сила на духа далеч надхвърляше средното равнище. Ейлийн беше прекалено честолюбива, привличаше към себе си вниманието на околните, а мнозина и дразнеше, защото съзнателно не скриваше ония свои недостатъци, плод на произхода й, срещу които вътрешно се бореше. Тя негодуваше срещу факта, че хората си позволяват да смятат нейните родители за прости, а покрай тях — и нея също. Смяташе се за толкова достойна, колкото и всички други. Изглежда, само Каупъруд, този способен човек, който от ден на ден ставаше все по-изискан, я оценяваше. Постепенно симпатията между тях все повече се засилваше. Беше внимателен и любезен и явно му бе приятно да разговаря с нея. Когато се виждаха в нейния или в неговия дом, той винаги намираше начин да й каже нещо. Приближаваше се до нея и я поглеждаше приветливо.

— Как сте, Ейлийн? — Тя усещаше топлотата в очите му. — Как са баща ви и майка ви? Излизахте ли на разходка? Чудесно! Видях ви днес. Изглеждахте особено красива.

— О, мистър Каупъруд!

— Наистина. Бяхте очарователна. Черният костюм за езда много ви отива. Разпознавам отдалеч златистите ви коси.

— О, моля ви, не ми говорете така. Още повече ще подхраните суетата ми. Баща ми и майка ми и без това ми казват, че съм достатъчно суетна.

— Няма значение какво казват баща ви и майка ви. Повтарям ви, бяхте очарователна както винаги.

Ейлийн не можа да се сдържи и ахна от удоволствие. Страните й поруменяха чак до слепоочията. Естествено мистър Каупъруд разбираше от тия неща. Той от всичко разбираше, беше толкова способен и авторитетен човек. Неслучайно вече мнозина се възхищаваха от него — и баща й, и майка й, и мистър Моленхауър, и мистър Симпсън, както бе чувала. А колко красиви бяха и къщата му, и кантората! Освен това неговата сдържана сила допадаше на неспокойния й дух.

Ейлийн и сестра й бяха поканени на приема, но на мисис и мистър Бътлър тактично бе намекнато, че балът след приема е преди всичко за младите.

На приема дойдоха много хора. Имаше представяния, запознанства, разходки по перголата. Гостите с любопитство разглеждаха двата дома, а домакините разясняваха сдържано какви затруднения е преодолял мистър Елсуърт, за да постигне някои ефектни решения. Повечето от поканените се познаваха отдавна. Те стояха на групи в библиотеките и всекидневните и разговаряха. Разменяха се шеги и потупвания по рамото, разказваха си забавни истории, докато настъпи вечерта и всички се разотидоха.

Ейлийн направи силно впечатление с дневния си тоалет — костюм от тъмносиня коприна и кадифена наметка в същия цвят, — украсен с изкусно изработени плисета и набори. Синята кадифена шапка без периферия и с високо дъно, украсена с тъмночервена изкуствена орхидея, й придаваше дързък и самоуверен вид. Червеникаво-златистата й коса бе събрана под шапката на голям шиньон, а една дълга къдрица сякаш се бе изплъзнала и падаше върху яката. Всъщност тя не беше толкова дръзка, колкото изглеждаше, по обичаше да оставя това впечатление.

— Прекрасна сте — каза Каупъруд, когато тя мина покрай него.

— Надявам се и довечера да ви направя същото впечатление — отвърна Ейлийн.

Тя се обърна и с лека горделива походка влезе в столовата. Нора и майка й станаха да побъбрят с мисис Каупъруд.

— Колко хубава ви е станала къщата — тихо каза мисис Бътлър. — Сигурно, сигурно ще бъдете много щастливи тук. Когато Еди натъкми нашата къща, в която живеем сега, аз му викам: „Еди, май много е хубава за нас, казвам ти.“ А той ми вика: „Нора, нищо на тази земя не е достатъчно хубаво за тебе“ — и ме целуна. Представете си го този едър тромав момчурляк да върши такива неща!

— Няма нищо лошо в това, струва ми се, мисис Бътлър — отвърна мисис Каупъруд, леко притеснена заради околните.

— Мама много обича да приказва. Хайде, мамо. Ела да надникнем в столовата — обади се Нора.

— Е, нека всички бъдете щастливи в тази къща. Желая ви го от все сърце. Аз винаги съм била щастлива в моята. И вие бъдете щастливи. — И мисис Бътлър, усмихната добродушно, отмина, клатушкайки се като гъска.

Останали сами, двете семейства Каупъруд вечеряха набързо между седем и осем часа.