Финансист

За момента отношенията им се изчерпваха с обичайните нежности и ласки, които си разменят влюбените, без да се стига до нещо по-сериозно; към това се прибавяха и идиличните им разходки на кон под раззеленилите се от наближаващата пролет дървета. Трепетните мигове при тези любовни срещи събуждаха у Каупъруд такава радост от живота, каквато, струваше му се, не бе изпитвал досега. В онези дни, когато бе започнал да посещава Лилиан на Норт Фрънт Стрийт, тя му се бе струвала прелестна и той се бе чувствал неизразимо щастлив, но вече бяха минали близо десет години и той бе забравил някогашните си чувства. Оттогава не бе изпитвал силни страсти, нито пък бе имал някаква вълнуваща любовна връзка и сега изведнъж точно в разцвета на неговата финансова кариера се бе появила Ейлийн, с младо тяло и млада душа, изпълнена с мечти. Той много добре разбираше, че въпреки цялата си дързост тя нищо не знае за грубия и пресметлив свят, с който беше свързан. Баща й задоволяваше всичките й прищевки, без да се скъпи, майка й и братята й — и особено майка й — я глезеха, а по-малката й сестра я боготвореше. Никой от тях дори за миг не можеше да си представи, че Ейлийн е способна да извърши нещо лошо. Все пак тя беше благоразумна и твърде силно желаеше да се издигне в обществото. Пък и защо да върши нещо лошо, когато животът и щастието бяха пред нея — в най-близко време я очакваше прекрасен брак по любов с някой много подходящ и напълно достоен млад човек.

— Като се омъжиш, Ейлийн — обичаше да казва майка й, — тук ще стане още по-весело. Тогава сигур ще пооправим къщата, ако не свършим тая работа и по-рано. Еди трябва да я постегне или пък аз ще се захвана. Не бой се.

— Добре, но аз предпочитам да я преустроите сега — отвръщаше Ейлийн.

Бътлър имаше навика да я потупва добродушно по рамото с присъщата му грубовата шеговитост и да пита: „Е, намери ли го вече?“ Или: „Дали не се навърта отвън, за да те види?“

Ако тя кажеше: „Не“, той продължаваше: „Ще се появи, не бой се. Късметът няма да те отмине. Мъчно ще ми бъде, когато си отидеш, момиченцето ми. Можеш да стоиш тук, докогато искаш, и запомни — винаги можеш да се върнеш.“

Ейлийн не се сърдеше на тези шеги. Тя обичаше баща си и приказките му, които, макар и най-обикновени и изтъркани, й бяха приятни.

Но как жадно очакваше тя дните на срещите си с Каупъруд под раззеленилите се дървета! Не съзнаваше, че наближава моментът, когато ще трябва да му се отдаде изцяло, защото сега той само я милваше, целуваше и й говореше. А Франк все още се колебаеше как да постъпи. За него беше съвсем естествено да желае нещо повече, но тъй като се чувствуваше длъжен да бъде почтен, един следобед реши да поговори с нея и да й каже до какво би могла да ги доведе тяхната любов. Желае ли го тя? Разбира ли какво означава това? Тези негови думи отначало малко объркаха и изплашиха Ейлийн. Тя стоеше пред него с черния си костюм за езда, с кокетно накривена върху червеникаворусата й коса висока копринена шапка и като потупваше полата си с късия камшик, го слушаше, смутена и замислена. Той я бе попитал съзнава ли какво върши? Докъде ще ги доведе всичко това? Обича ли го истински? Двата коня бяха завързани в един гъсталак на няколко метра от главния път, близо до буйния поток, край който бяха застанали. Тя се преструваше, че се опитва да ги види, но всъщност това никак не я интересуваше. Мислеше си за Франк, за елегантното му облекло, за прелестта на момента. И за красивото му пъстро конче. Младите листа образуваха над тях прозрачна зелена дантела, а гората наоколо се виждаше като през завеса, обсипана със зелени пайети. Сивите камъни в бълбукащия искрящ поток бяха покрити вече с лек мъх и ранните птици — червеношийки, косове и мушитрънчета — пееха.

— Мило мое момиче — каза Франк, — разбираш ли какво означава всичко това? Знаеш ли какво вършиш, като се срещаш с мен?

— Мисля, че знам.

Ейлийн тупна с камшика по полата си, сведе глава, после я вдигна и погледна през клоните на дърветата към синьото небе.

— Погледни ме, мила!

— Не искам.

— Погледни ме, любима! Трябва да те попитам нещо.

— Не ме карай, Франк, моля те. Не мога.

— Можеш, можеш, разбира се.

— Не мога.

Тя се дръпна назад, когато той хвана ръцете й, но бързо пристъпи отново към него.

— Хайде, погледни ме в очите!

— Не мога.

— Погледни ме, Ейлийн!

— Не мога. Не ме карай! Ще ти отговоря, но не мога да те погледна.

Той протегна ръка и я погали по бузата. Прегърна я през рамото, а тя отпусна глава на гърдите му.

— Колко си красива, любима! — каза той. — Не мога да се откажа от теб. Знам какво съм длъжен да направя. Предполагам, че и ти знаеш, но не мога. Трябва да бъдеш моя. И ако това се разкрие, ще стане много лошо и за теб, и за мен. Разбираш ли?

— Да.

— Не познавам добре братята ти, но те имат вид на решителни хора. Очевидно много държат на теб.

— Да, наистина.

Тя се почувствува леко поласкана.

— Те сигурно веднага ще поискат да ме убият, ако научат за връзката ни. Кажи, какво мислиш, че биха направили, ако… след време нещо се случи?