Финансист

Странен е фактът, че по пътя на някаква лицемерна логика християнският свят е стигнал до убеждението, че любовта може да се осъществява само в общоприетите форми на ухажването, последвано от законен брак. „Един живот — една любов“ — това е християнската идея и в този тесен калъп тя се е опитвала и се опитва да вмести целия свят. Езичеството не се е ръководило от такива норми. Развод се е давал и поради най-дребни причини. В първобитното общество е действал природният закон, според който съюзът между двама е трябвало да продължи толкова, колкото е било необходимо, за да се отгледа потомството. Несъмнено съвременното семейство е най-привлекателната форма на съжителство, когато се основава на взаимна обич и разбирателство между двама души. Но този факт не е основание да бъде порицавана всяка друга любов, любовта на ония, които не са имали щастието да стигнат до най-благоприятната развръзка. Животът не може да бъде поставен в никакъв калъп и най-добре е такива опити да се изоставят веднъж завинаги. Щастливците, които са успели да създадат хармоничен съюз за цял живот, трябва да са доволни от съдбата си и да се стараят да бъдат достойни за нея. Но другите, чиято звезда не е била така щастлива, макар и обществото да ги заклеймява като парии, заслужават разбиране и оправдание. Защото независимо от всички наши преценки и теории основните закони на физиката и химията продължават да действат. Тези, които си приличат, се привличат. Промените в темперамента и чувствителността почти сигурно водят и до промени във взаимоотношенията. При някои естественият порив се възпира от догмата, при други — от страха. Нито догмите, нито страхът обаче могат да възпрат хората с могъща жизненост. Обществото се ужасява от тях. Но откакто съществува светът, съществуват и жени като Елена, Месалина, Дюбари, Помпадур, Ментьонон и Нел Гуин, които проправят пътя към по-свободни взаимоотношения и внасят хармония в нашия живот.

Франк и Ейлийн все по-силно се привързваха един към друг. Когато я опозна достатъчно добре, Франк реши, че това е единствената жена, с която би могъл да преживее остатъка от живота си. Тя беше толкова млада, така изпълнена с вяра и надежди, толкова смела. През всичките тези месеци, откакто бяха почувствували взаимното си привличане, той непрестанно я сравняваше с жена си. Всъщност Франк отдавна изпитваше чувство на смътна неудовлетвореност от брака си, но сега то все повече се избистряше. Децата го радваха както и преди, имаше красив дом, Лилиан, макар слаба и флегматична, не беше още погрозняла. И през последните години продължаваше да я харесва малко или много, но сега неудовлетвореността му нарастваше с всеки изминал ден. Тя с нищо не приличаше на Ейлийн — не беше нито млада, нито жизнена, нито освободена от предразсъдъци. Франк по начало не беше избухлив човек, но напоследък често не можеше да сдържа раздразнението си. Това раздразнение се изливаше понякога във въпроси, свързани с външността на жена му, в многобройните дразнещи „защо“, които, макар и несъществени, не могат да не обиждат и обезсърчават една жена. Защо не си е купила лилава шапка в тон с роклята? Защо не излиза по-често на разходка? Движението ще й се отрази добре. Защо не е направила това, защо не е направила онова? Той едва ли забелязваше, че се държи лошо, но тя забелязваше, долавяше зле прикритата враждебност на тона му и понеже разбираше истинския смисъл на всичко това, се оскърбяваше.

— Стига с тия „защо“, „защо“ — избухна тя веднъж. — Защо ми задаваш толкова много въпроси? Не ме обичаш вече — това е причината, разбирам го много добре.

Той се облегна на стола си, силно изненадан от това избухване. Очевидно то бе предизвикано по-скоро от забележките, които правеше напоследък, отколкото от някакви конкретни подозрения; но все пак не беше напълно сигурен. Малко съжали, че я е раздразнил, и й го каза.

— Няма нищо — отвърна тя. — Не ти се сърдя. Забелязвам обаче, че не ми отделяш вече толкова внимание, колкото преди. Сега на първо и единствено място е твоята работа. За нищо друго не мислиш.

Той въздъхна с облекчение. Значи тя не го подозираше.

С течение на времето, когато чувството му към Ейлийн нарастваше все повече, той престана да се безпокои дали жена му го подозира или не. Прехвърляйки в ума си различните възможности за изход от създалото се положение, дори започна да си мисли, че би било по-добре, ако жена му го заподозре. Тя не беше от борческите и непримирими натури. И сега, като преценяваше характера й, той реши, че тя може би няма да се противопостави на едно крайно разрешение на нещата, както бе предполагал отначало. Не е изключено да му даде и развод. Желанието и мечтите караха дори неговия обикновено трезв ум да прави не съвсем точни предвиждания.