Вниманието на Каупъруд обаче бе насочено преди всичко към линията, която минаваше по Седемнайсета и Деветнайсета улица и по която той пътуваше понякога; за него тя беше най-интересният обект, за който си струваше да се замисли, стига да намери необходимите пари. При построяването й бяха вложени петстотин хиляди долара, но после, за да се осъществят някои подобрения, бяха пуснати серии от акции на стойност двеста и петдесет хиляди долара и компанията бе силно затруднена с изплащането на лихвите. По-голямата част от тези акции беше пръсната между мнозина дребни притежатели и на него щяха да му бъдат необходими двеста и петдесет хиляди долара, за да ги изкупи и да бъде избран за председател на управителния съвет. Влязъл веднъж в играта, той би могъл чрез правото си на решаващ глас да използва акциите както пожелае — да ги заложи в банката на баща си срещу възможно най-голяма сума, благодарение на тези пари да пусне в обръщение нови акции и да подкупи чрез тях някои членове на законодателното събрание, за да получи разрешение за удължаване на линията, а сетне, върху основата на постигнатия вече успех, да закупи нови акции или да влезе в съдружие с други компании за съвместна експлоатация на линиите. Думата „подкуп“ тук е употребена в най-понятния за американеца смисъл — всеки я отнася към членовете на щатското законодателно събрание. Представителят на финансовите кръгове в Харисбърг Терънс Релихън, дребен и мургав ирландец, с изискано облекло и изискани маниери, когато бе дошъл при Каупъруд по повод разпределянето на петмилионния заем, му бе казал, че в столицата нищо не може да се направи без пари или без техния еквивалент — ценни книжа, платими на предявителя. За да се осигури гласът или подкрепата на който и да е влиятелен член на законодателното събрание, той трябва да бъде подкупен. Намекна му също, че ако Каупъруд има някакъв проект, който би искал да осъществи, той, Релихън, с удоволствие би го обсъдил с него. Каупъруд отдавна живееше с идеята за трамвайната линия по Седемнайсета и Деветнайсета улица, но не беше сигурен дали би могъл да я осъществи. Имаше толкова много други задължения. И все пак изкушението бе голямо и не го оставяше на мира.
Предложението на Стенър да му се предоставят пари за покупка на акции от Северната пенсилванска линия му откриваше благоприятни възможности за осъществяване на идеята му, свързана с линията по Седемнайсета и Деветнайсета улица. Междувременно той продължаваше да следи движението на курса на сертификатите от градския заем — купуваше големи партиди, за да спре спадането на цената им, когато на борсата имаше такава тенденция, и ги продаваше пак на големи партиди, но предпазливо при повишаването на курса им. За да върши всичко това, му беше нужно значително количество свободни пари. Той непрекъснато се боеше от някакво неочаквано сътресение на пазара, което би повлияло на стойността на всичките му ценни книжа и би предизвикало необходимостта да покрие незабавно задълженията си по тях. За щастие в момента не се задаваше буря. Той не допускаше, че е възможно да се случи нещо подобно, но въпреки това не желаеше да разпилява средствата си в прекалено много начинания. В случая обаче, ако вземеше сто и петдесет хиляди долара от градските пари и ги вложеше в линията по Седемнайсета и Деветнайсета улица, това нямаше да означава разпиляване на средства, защото при новото предложение на Стенър би могъл да поиска допълнителни средства за осъществяването на другите техни начинания. Пък ако нещо се случеше…
— Франк — каза Стенър, разхождайки се един следобед в кантората му след четири часа, когато усилената работа за деня вече беше попреминала (Каупъруд и Стенър отдавна бяха стигнали в отношенията си до Франк и Джордж), — Стробик смята, че работата със Северната пенсилванска линия е вече достатъчно подготвена, така че ние можем да се заемем с нея, ако желаем. Открихме, че главният акционер е някой си Колтън, не Айк Колтън, а Фердинанд. Що за име! — Стенър се усмихна глуповато и добросърдечно.