Финансист

Не, мислеше си той, всъщност затрудненията няма да възникнат от неговото семейство, а от семейството на Бътлър. Отношенията му с Едуард Мълая Бътлър бяха станали много близки. Сега Франк беше негов постоянен съветник за всичко, което се отнасяше до многобройните му ценни книжа. Бътлър имаше акции от такива предприятия като Пенсилванската каменовъглена компания, канала „Делауер и Хъдсън“, канала „Морис и Есекс“ и Редингската железопътна линия. Когато оцени значението на филаделфийските трамвайни линии, Бътлър реши да ликвидира по най-изгоден начин всички други ценни книжа и да вложи капитала си в тези линии. Знаеше, че Моленхауър и Симпсън правят същото, а те отлично познаваха местната обстановка. Подобно на Каупъруд той бе стигнал до извода, че ако притежава достатъчно количество акции от местните трамвайни линии, най-накрая ще успее да установи съдружничество с Моленхауър и Симпсън. Тогава нямаше да бъде трудно по законодателен път да се постигнат най-благоприятни условия за обединените железопътни линии, да се получат разрешения за прекарването на нови линии или за удължаването на старите. Това пренасочване на неговия капитал, както и закупуването на свободни пакети акции от местните трамвайни линии, беше работа на Каупъруд. Чрез синовете си Оуен и Калъм Бътлър възнамеряваше да построи една нова линия и за да получи разрешение за удължаването й, както и за да прокара необходимия закон, жертваше, без да се скъпи, пакети акции и налични пари. Това не беше лесна работа, тъй като и други виждаха преимуществата на начинанието, включително и Каупъруд; той бе подушил големия извор на печалба, не забравяше и своя интерес и затова само част от акциите, които купуваше, отиваха у Бътлър, Моленхауър и другите. Накратко казано, стараеше се да служи не толкова на Бътлър или на когото и да било друг, колкото на себе си.

Именно поради тази причина предложението на Джордж У. Стенър, зад когото всъщност се прикриваха Стробик, Уайкрофт и Хармън, беше добре дошло, защото му помагаше да се вмъкне в играта. Стенър предлагаше да му заеме пари от градската хазна при два процента лихва, а ако Франк се откаже от комисиона — и без лихва (на тях им беше крайно нужен посредник, зад когото да се прикриват). С тези пари той трябваше да откупи от Северната пенсилванска компания трамвайната линия, минаваща по Фрънт Стрийт, която, поради това че беше дълга само миля и половина и разрешителното за експлоатацията й беше краткосрочно, не носеше големи доходи и не се ценеше високо. В отплата за умело осъществената операция Каупъруд щеше да получи една прилична част от акциите — двайсет на сто. Стробик и Уайкрофт знаеха от кои хора можеше да се купи контролният пакет акции, стига да се действува умело. Според плана им след това, пак с пари, взети от хазната, трябваше да се удължи срокът на разрешителното, а после и самата линия; накрая, като пуснеха голям пакет акции и ги заложеха в някоя предпочитана от тях банка, щяха да върнат основния капитал в градската хазна и да започнат да прибират в джоба си печалбата от линията. За Каупъруд този план не криеше никакви трудности, неприятно му беше само това, че акциите щяха да се разпределят между много хора и за него — срещу ума и усилията, които щеше да вложи — оставаше сравнително малък дял.

Но Каупъруд не беше от хората, които изпускат предложилата им се възможност. По това време той вече си бе изградил собствени морални принципи по отношение на финансовите сделки. Според него не беше разумно да откраднеш нещо от някого, когато този акт на присвояване или облагодетелстване можеше открито да бъде преценен като кражба. Това беше неблагоразумие и опасно, а то ще рече — неморално. Имаше толкова много случаи обаче, при които същото присвояване и облагодетелстване можеше да предизвика само спорове и съмнения. За него етиката беше нещо, което се видоизменя от обстоятелствата, едва ли не и от климата. Тук, във Филаделфия, отдавна съществуваше практиката (в политическите среди, разбира се, не изобщо) градският ковчежник да използва парите на града без лихвен процент, стига да възстанови основния капитал. Градската хазна приличаше на кошер, а градският ковчежник — на царицата на този кошер, около който се трупаха търтеите, тоест едрите финансисти и политици, в очакване на печалби. Единственият неудобен момент в сделката със Стенър беше обстоятелството, че нито Бътлър, нито Моленхауър, нито Симпсън, чиито маши бяха всъщност Стенър и Стробик, знаеха нещо за нея. Стенър и тези, които се криеха зад него, използвайки го като посредник, преследваха лични интереси. Ако „големите“ научеха, щяха да се разярят. Беше длъжен да се съобразява и с това. И все пак, ако откажеше изгодната сделка със Стенър или с някой друг влиятелен човек от местната управа, щеше да навреди само на себе си, защото други банкери или посредници с радост биха се заели с нея. Пък и не се знаеше дали Бътлър, Моленхауър и Симпсън изобщо щяха да научат нещо.