Финансист

Външно Каупъруд изглеждаше спокоен, но душата му, винаги устремена към нещо, беше неспокойна. Отначало се бе стремил само към богатството, после към това се бе прибавило и влечението му към женската красота. А сега бе запленен от магията на изкуството, на чистото изкуство. И бе започнал да разбира, че е необходимо към женската красота да се прибави и красотата на живота — красотата на материалната среда, която я заобикаля, че единственият фон за голямата красота е голямото изкуство. Това момиче, тази Ейлийн Бътлър, със свежестта си, с лъчезарната си младост го бе подтикнала да даде воля на заложеното у него стремление към изящното и да осъзнае потребността си от него вече в нови мащаби. Не е възможно да се обяснят ония недоловими реакции, породени от взаимовлиянието на два характера, защото никой не знае колко силно е въздействието върху нас на онова, което ни привлича. Любов като тяхната малко или много прилича на капка багрило, пусната в чаша с чиста вода, или на неизвестен реактив, въведен в чувствително химическо съединение.

С една дума, въпреки цялата си незрелост Ейлийн Бътлър беше силна личност. Безмерното й честолюбие беше сякаш протест срещу недодяланата среда, която я заобикаляше. Можем да си представим как тя, родената в семейство Бътлър изразителка и едновременно жертва на примитивни, простовати еснафски разбирания, благодарение на връзката си с Каупъруд и на пълното си приобщаване към неговия духовен свят сега с възторг откриваше толкова нови неща, осигурени от материални възможности и изтънчен вкус, за които по-рано не беше и подозирала. Представяше си какво бляскаво положение в обществото би заела например в бъдеще като съпруга на един Франк Каупъруд. Прекланяше се пред точността и красотата на неговата мисъл, които той й доставяше удоволствието да разкрива след часове на интимно общуване — толкова ясни и категорични бяха неговите разяснения и напътствия, че се запечатваха в съзнанието й. Колко прекрасни бяха неговите мечти, свързани с кариерата му, с изкуството, с общественото му положение. И тя принадлежеше на този човек! И този човек й принадлежеше! При тази мисъл Ейлийн понякога тръпнеше от радост.

В същото време обстоятелството, че баща й беше известен в града като бивш боклукчия („помияр“ — както злобно го наричаха някои забогатели простаци, които го познаваха отпреди), безплодните й усилия да промени парвенюшката обстановка и неуютността в бащиния си дом, неосъществимостта на мечтата й да бъде някога приета в ония къщи, които считаше „светая светих“ на обществената представителност и на изискаността, бяха породили у нея дори в тази ранна възраст крайна нетърпимост към всичко, което я заобикаляше у дома. И до какво можеше да доведе сравнението на бащината й къща с къщата на Каупъруд! Колко добър, но и колко простоват беше нейният баща! А този забележителен човек, нейният любим, бе благоволил да я обикне и бе подсказал намерението си да я направи своя жена. Господи, дано това негово намерение не се провали! В началото на познанството й с Каупърудови те, се бе надявала чрез тях да се запознае с някои хора, млади мъже и жени — и преди всичко мъже, — с по-високо обществено положение от нейното, които би могла да привлече с красотата си и с бъдещото си богатство. Но това не стана. Самите Каупърудови въпреки артистичните наклонности и растящото богатство на Франк Каупъруд все още не бяха проникнали в най-тесния кръг на елита. Може да се каже дори, че бяха далече от него независимо от някои първоначални жестове на внимание, които им се оказваха.

И все пак в Каупъруд тя виждаше спасение, врата, която можеше да я изведе към едно по-бляскаво, по-изискано, по-красиво бъдеще. Беше сигурна, че този човек ще постигне повече от онова, за което мечтаеше сега. Макар и още не напълно оформен, вкусът му към изящното й обещаваше всичко, към което тя се стремеше. А тя се стремеше към разкош, към блясък, към високо обществено положение. И щеше да има всичко това, ако успееше да се омъжи за Франк. Наистина преградите пред тях изглеждаха непреодолими, но и тя, и той бяха хора със силни характери. Като два настървени леопарда те още от самото начало се бяха устремили в една и съща посока. Нейните стремежи — макар и все още неизбистрени, макар и само полуизречени — се равняваха на неговите по прямота и сила.

— Мисля, че татко не знае как трябва да се живее — каза тя един ден на Франк. — Той не е виновен, не може и да се промени. Съзнава го и знае, че и аз го знам. От години го моля да се преместим от тази стара къща. Разбира, че трябва да го направи, но дори и това няма да промени особено нещата.

Тя замълча и го погледна с ясните си, живи очи. Той харесваше класическите очертания на изваяното й като на древногръцка статуя лице.