Финансист

Изведнъж му хрумна една мисъл, която можеше да се окаже плодотворна. Бътлър, Моленхауър и Симпсън отдавна бяха свързали трайно интересите си с местните трамвайни линии. При създалото се положение те трябваше да се обединят, за да защитят тези интереси. Биха могли да влязат във връзка с едри банкери, с банкови къщи като „Дрексъл и Ко“, „Джей Кук и Ко“ и някои други и да ги помолят да помогнат за стабилизирането на пазара. А това стабилизиране би могло да се постигне чрез организирано изкупуване на акции. Ако пожелаят да направят това, тяхната подкрепа би му дала възможност да продаде своите ценни книжа на такава цена, която ще му позволи да стъпи на крака и дори, използвайки понижението, да спечели нещо — немалко впрочем. Идеята беше блестяща, беше достойна за много по-сложна ситуация. Уязвима беше само в едно — дали можеше да бъде осъществена?

Реши веднага да отиде при Бътлър. Тревожеше го само мисълта, че вече ще бъде принуден да разкрие истината за себе си и за Стенър. Качи се отново на двуколката и веднага се отправи към дома на Бътлър.

Завари известния предприемач да вечеря. Той не беше чул виковете на вестникарчетата и, разбира се, още нищо не знаеше за пожара. Когато прислужникът съобщи за пристигането на Каупъруд, Бътлър се появи усмихнат на вратата на столовата, за да го посрещне.

— Не бихте ли седнали с нас? Тъкмо привършваме леката си вечеря. Ще изпиете чаша кафе или чай. Хайде, заповядайте!

— Не мога — отвърна Каупъруд. — Някоя друга вечер, сега много бързам. Искам да ви видя само за няколко минути и веднага ще си тръгна. Няма да ви задържам дълго.

— Добре, щом е така. Ей сега идвам.

Бътлър се върна в столовата, за да си остави салфетката. Ейлийн, която също вечеряше, чу гласа на Каупъруд и изпита силно желание да го види. Недоумяваше какво го бе довело при баща й толкова късно. Не можеше да стане веднага от масата, но се надяваше да го види, преди той да си отиде. Каупъруд мислеше за нея дори пред лицето на надвисналата буря, както мислеше и за жена си, и за още много други неща. Ако бурята го пометеше, нямаше да бъде леко на всички, които бяха свързани с него. Засега облаците все още само се трупаха и той не можеше да прецени как ще се развият нещата. Беше завладян от мрачни мисли за предстоящите събития, но не беше изплашен. Красивото му лице с класически черти бе спокойно, както обикновено от очите му се излъчваше студеният блясък на закалена стомана.

— Е? — възкликна Бътлър, като се върна; имаше вид на човек, напълно доволен от заобикалящия го свят. — Какво ви се е случило тази вечер? Надявам се да не е нещо лошо. Денят беше много хубав.

— И аз се надявам, че не е много сериозно — отвърна Каупъруд. — И все пак бих искал да поговоря с вас няколко минути. Не смятате ли, че е по-добре да се качим в кабинета ви?

— Тъкмо това се канех да ви предложа — отвърна Бътлър. — И пурите са горе.

Двамата излязоха от салона и се отправиха към стълбището. Бътлър тръгна напред и докато се качваше, Ейлийн излезе от столовата, шумолейки с копринената си рокля. Разкошните й коси бяха прибрани от тила и челото и бяха така завити на темето, че образуваха нещо като златисто-червеникава корона. Лицето й беше поруменяло, а тъмночервената й вечерна рокля още по-силно подчертаваше белотата на голите й ръце и рамене. Тя инстинктивно бе разбрала, че се е случило нещо лошо.

— О, мистър Каупъруд! Как сте? — възкликна Ейлийн, като се приближи и му подаде ръка, докато баща й продължаваше да се изкачва по стълбите. Тя нарочно задържаше Каупъруд, за да размени няколко думи с него, а демонстративната непринуденост на тона й бе предназначена за околните.

— Неприятности ли имаш, мили? — прошепна Ейлийн, когато баща й се отдалечи достатъчно, за да не ги чува. — Изглеждаш ми разтревожен.

— Надявам се, че не е чак толкова сериозно, скъпа — каза той. — Чикаго гори и неприятностите ще започнат утре. Трябва да поговоря с баща ти.

Тя има време само за едно състрадателно и отчаяно възклицание, преди той да отдръпне ръката си и да последва Бътлър по стълбите. В последния миг тя стисна съчувствено лакътя му и през гостната стая се отправи към всекидневната, където седна и се замисли. Никога досега не беше виждала Каупъруд толкова съсредоточен и суров. Лицето му бе сякаш излято от бял восък и изглеждаше хладно като самия восък, а очите му, дълбоки и зареяни някъде, оставаха непроницаеми! Какво от това, че гори Чикаго? Какво го засяга този пожар? Толкова ли сериозни могат да бъдат последиците за него? Той никога не беше й говорил за работата си, пък и тя не разбираше от тия неща повече от мисис Каупъруд. И все пак се разтревожи, защото ставаше дума за нейния Франк и защото тя, както си мислеше, бе вече безвъзвратно свързана с него.