Галапагос

Така че двамата братя очаквали вече от двайсет и пет години да полудеят всеки миг, да започнат да танцуват и да имат халюцинации. Шансът на всеки от тях да полудее бил петдесет процента. Ако това се случело, то би доказало, че дефектът ще продължи да се предава. Ако пък поне единият от тях стигнел до преклонна възраст без да се разболее, това би доказало, че той не е преносител, и потомството му не би било засегнато. Щяло да се разбере, че спокойно е можел да се размножава.

Положението било ези-тура. Капитанът не бил преносител, но брат му бил. Клетият *Зигфрид обаче поне нямало да се мъчи дълго. Той започнал да полудява едва когато му останали няколко часа живот — в четвъртък следобед на 27 ноември 1986 година. Стоял с гръб към бара на „Елдорадо“, пред него седял Джеймс Уейт, зад него бил портретът на Чарлс Дарвин. Току-що бил видял Хесус Ортис — най-доверения си служител, да излиза ужасно разстроен от хотела.

В същия миг големият мозък на *Зигфрид го хвърлил в пристъп на лудост, но след малко отново му върнал здравия разум.

В този начален стадий на болестта (единственият стадий, който щял да преживее злочестият брат) все още било възможно душата му да схване, че неговият мозък е станал опасен и да му помогне с усилие на волята да поддържа външно признаците на психическо равновесие. Затова *Зигфрид запазил самообладание и се опитал да се заеме с нещо обичайно, като задал въпрос на Уейт.

— Как си изкарвате прехраната, господин Флеминг? — попитал той.

Когато *Зигфрид изрекъл тези думи, те отекнали с дяволска сила в ушите му, сякаш крещял до изнемога в празен варел. Той бил станал извънредно чувствителен към шумове.

А отговорът на Уейт, макар че бил изречен тихо, също му проглушил ушите.

— Работех като инженер — казал Уейт, — но да си призная, след смъртта на жена си загубих интерес и към работата, и към живота. Все едно, че съм оцелял като по чудо.

Така че след като Хесус Ортис бил толкова грозно обиден от *Андрю Макинтош, той излязъл от хотела. Възнамерявал да върви из квартала, докато не се успокои. Скоро обаче открил бодливата тел и войниците, оградили района около хотела с предпазен кордон. Необходимостта от такава бариера била неоспорима. От другата страна на бодливата тел имало тълпа хора от всички възрасти, които го гледали умолително, както Казак, и се надявали въпреки всичко да получат от него храна. Той останал отсам бариерата и започнал да обикаля около хотела. На всяка трета обиколка минавал покрай отворената врата на перачницата. Вътре имало голяма стоманена кутия, прикрепена към стената. Ортис знаел какво съдържа тя: жиците, свързващи хотелските телефони с останалия свят. Един добър гражданин отпреди милион години би могъл да си каже за такава кутия: „Онова, което телефонната компания е събрала, не бива да бъде разделено от човешка ръка.“

Да, такова било и преобладаващото чувство в съзнанието на Хесус Ортис. Той никога не би повредил кутия, която е от голямо значение за много хора. Но нали тогава мозъците били толкова големи, че всъщност можели да мамят притежателите си? Още първия път, когато Ортис минал покрай перачницата, мозъкът му искал от него да прекъсне всички телефони, но знаел как душата на младия мъж се противи на лошите постъпки. И с цел да не го слиса, мозъкът му непрекъснато повтарял окуражаващо: „Не, не, разбира се, че няма да направим такова нещо!“

При четвъртата обиколка мозъкът го вкарал в перачницата, но му измислил и история за прикритие. Понеже Ортис бил добър гражданин, претекстът да влезе бил да потърси зеления костюм на Мери Хепбърн, който явно бил изчезнал в една друга вселена предишната вечер.

След което Хесус Ортис отворил кутията и отскубнал всички жици. Само за няколко секунди един типичен мозък отпреди милион години превърнал най-добрия гражданин на Гуаякил в буйстващ терорист.

На остров Манхатан един американец на средна възраст, водещ рекламна кампания, съзерцавал провала на своя шедьовър, наречен „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век.“ Мъжът току-що се бил преместил в нови помещения, намиращи се най-горе, в кухата част от сградата на „Крайслер“, досега показен салон за производители на арфи, които банкрутирали — както банкрутирали град Илиъм, Еквадор, Филипините, Турция и така нататък. Името на мъжа било Боби Кинг.

Той се намирал в същия времеви пояс като Гуаякил и една линия, прокарана право на юг от дълбоката бръчка върху челото му и пресичаща екватора би стигнала накрая до една още по-дълбока бръчка върху челото на *Андрю Макинтош в Гуаякил. *Макинтош все по-заповеднически викал: „Ало! Ало!“, но получавал отговор толкова, колкото ако бе държал до ръбестата си глава препарирана галапагоска морска игуана.

На бюрото пред Боби Кинг имало препарирана галапагоска игуана и той разсмивал не един посетител, като се преструвал, че я бърка с телефонната слушалка, опирал я до главата си и казвал: „Ало? Ало!“