Читаем Галапагос полностью

Когато пристигнали на Санта Росалия, макар че и Мери Хепбърн, и капитанът били надхвърлили трийсетте, зъбите им се намирали в добро състояние, понеже и двамата редовно ходели на зъболекар, който изчегъртвал с машинка загнилите части, правел дренажи на абсцесите и така нататък. Но когато умирали, те вече нямали зъби. Когато все още младата Сълини Макинтош изпълнила обещанието си и се самоубила заедно с Хисако Хирогучи, тя притежавала част от зъбите си, но Хисако вече била съвсем беззъба.

Ако се заема да посочвам недостатъците в човешките тела отпреди милиони години, след като и самият аз имах такова тяло, и ако ги разглеждам като машини, които някой предлага за продан, бих изказал две основни съждения, едното от които положително съм засегнал в досегашния си разказ: „Мозъкът е с прекалено голям обем, за да носи практическа полза“, и „Със зъбите ни непрекъснато става нещо неприятно. Обикновено те не се запазват до края на човешкия живот. На кои свързани едно с друго събития от еволюцията трябва да сме благодарни за устните си, пълни с трошащ се камънак?“

Би било хубаво да се каже, че законът на естествения подбор, който за такова кратко време осигури толкова предимства на хората, се е погрижил и за човешките зъби. В известен смисъл това се случило, но решението било драконско. Зъбите не станали по-издържливи. Просто средната продължителност на човешкия живот намаляла приблизително на трийсет години.



Но нека се завърнем в Гуаякил, където *Андрю Макинтош наредил на Хесус Ортис да остави филетата на пода.

— Не ви разбрах, господине — казал Ортис на английски.

— Остави ги пред кучето — повторил *Макинтош.

Ортис го сторил, но големият му мозък напълно се объркал и преразгледал изцяло мнението на келнера за него самия, за човечеството, за миналото и бъдещето, и за естеството на Вселената.

Преди Ортис да се е изправил, след като сервира храната на кучето, *Макинтош отново казал:

— И се махай оттук.



Дори сега, милион години по-късно, аз страдам, когато описвам такова човешко поведение.

Милион години по-късно аз изпитвам желанието да се извиня от името на цялата човешка раса. Не съм в състояние да направя нещо повече.



Ако Сълини въплъщавала експеримента на Природата със слепотата, то баща й представлявал експеримента на природата с безсърдечието. Именно. Хесус Ортис бил експериментът на Природата с възхищението към богатите, аз пък съм експериментът й с неутолимото влечение към пасивните наблюдения, баща ми е експеримент с цинизма, майка ми — с оптимизма, капитанът на „Баиа де Дарвин“ — с необоснованата самоувереност, Джеймс Уейт — с безцелната алчност, Хисако Хирогучи — с депресията, Акико — с косматостта, и така нататък, и така нататък.

Спомням си един от романите на баща ми — „Ерата на оптимистичните чудовища“. В него се разказва за една планета, където хуманоидите пренебрегват най-сериозния си проблем — оцеляването — и стигат до възможно най-крайния предел. И тогава, когато всички гори са изкоренени, езерата — отровени от киселинен дъжд, водоизточниците — неизползваеми поради замърсяването с промишлени отпадъци и така нататък, хуманоидите, установили, че се превръщат в родители на деца с крила, рога или перки, със стотици очи и без очи, с грамадни мозъци и без мозъци, и така нататък. Това били експерименти на Природата с твари, които, ако имали късмет, щели да се чувстват по-добре като планетарни обитатели, отколкото като хуманоиди. Повечето от тях умрели, или се наложило да бъдат застреляни, но някои пък се оказали многоперспективни, женели се помежду си и имали деца, приличащи на тях.

Сега бих нарекъл периода на собствения си живот отпреди милион години „Ерата на оптимистичните чудовища“, като в повечето случаи имам предвид не чудовищен външен образ, а чудовищни личности. А в днешно време вече няма такива експерименти — нито във физическо, нито в психическо отношение.



Някога големите мозъци били способни не само да проявяват жестокост заради самата жестокост. Те можели също така да изпитват разновидности на болката, към които по-нисшите животни били напълно безразлични. Нямало друго животно на Земята, в състояние да се почувства така смазано от думите на *Макинтош, както се почувствал Хесус Ортис, докато слизал с асансьора към фоайето. Ортис дори не бил сигурен, че му е останало нещо, заради което си заслужава да живее.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Дом учителя
Дом учителя

Мирно и спокойно текла жизнь сестер Синельниковых, гостеприимных и приветливых хозяек районного Дома учителя, расположенного на окраине небольшого городка где-то на границе Московской и Смоленской областей. Но вот грянула война, подошла осень 1941 года. Враг рвется к столице нашей Родины — Москве, и городок становится местом ожесточенных осенне-зимних боев 1941–1942 годов.Герои книги — солдаты и командиры Красной Армии, учителя и школьники, партизаны — люди разных возрастов и профессий, сплотившиеся в едином патриотическом порыве. Большое место в романе занимает тема братства трудящихся разных стран в борьбе за будущее человечества.

Георгий Сергеевич Березко , Георгий Сергеевич Берёзко , Наталья Владимировна Нестерова , Наталья Нестерова

Проза / Проза о войне / Советская классическая проза / Современная русская и зарубежная проза / Военная проза / Легкая проза
Вдребезги
Вдребезги

Первая часть дилогии «Вдребезги» Макса Фалька.От матери Майклу досталось мятежное ирландское сердце, от отца – немецкая педантичность. Ему всего двадцать, и у него есть мечта: вырваться из своей нищей жизни, чтобы стать каскадером. Но пока он вынужден работать в отцовской автомастерской, чтобы накопить денег.Случайное знакомство с Джеймсом позволяет Майклу наяву увидеть тот мир, в который он стремится, – мир роскоши и богатства. Джеймс обладает всем тем, чего лишен Майкл: он красив, богат, эрудирован, учится в престижном колледже.Начав знакомство с драки из-за девушки, они становятся приятелями. Общение перерастает в дружбу.Но дорога к мечте непредсказуема: смогут ли они избежать катастрофы?«Остро, как стекло. Натянуто, как струна. Эмоциональная история о безумной любви, которую вы не сможете забыть никогда!» – Полина, @polinaplutakhina

Максим Фальк

Современная русская и зарубежная проза
Божий дар
Божий дар

Впервые в творческом дуэте объединились самая знаковая писательница современности Татьяна Устинова и самый известный адвокат Павел Астахов. Роман, вышедший из-под их пера, поражает достоверностью деталей и пронзительностью образа главной героини — судьи Лены Кузнецовой. Каждая книга будет посвящена остросоциальной теме. Первый роман цикла «Я — судья» — о самом животрепещущем и наболевшем: о незащищенности и хрупкости жизни и судьбы ребенка. Судья Кузнецова ведет параллельно два дела: первое — о правах на ребенка, выношенного суррогатной матерью, второе — о лишении родительских прав. В обоих случаях решения, которые предстоит принять, дадутся ей очень нелегко…

Александр Иванович Вовк , Николай Петрович Кокухин , Павел Астахов , Татьяна Витальевна Устинова , Татьяна Устинова

Детективы / Современная русская и зарубежная проза / Прочие Детективы / Современная проза / Религия