Галапагос

Та така. Ако сделката успеела, Еквадор можел да изпрати по телеграфа или радиото късчета от получения мираж по плодородни страни, и в замяна да достави истинска храна.

А хората щели да погълнат храната до последната трошица — хам-хам, глът, хам-хам, глът — и накрая храната да се превърне в екскременти и спомени. Какво щяло да се случи тогава с малкия Еквадор?

*Макинтош очаквал да му се обадят точно в пет и трийсет. До тогава оставал само половин час, затова той поръчал да донесат в стаята две порции филе миньон алангле с гарнитура. В „Елдорадо“ все още имало вкусни неща за ядене, предварително доставени за участниците в „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“, и специално за госпожа Онасис. В момента група войници ограждали с бодлива тел хотелския квартал, за да запазят храната от разграбване.

Същото ставало и на пристанището. Ограждали и „Баиа де Дарвин“, понеже в Гуаякил се знаело, че на кораба има запаси три пъти на ден да се поднася отбрана храна (като нищо да не се повтаря) за сто пътници в продължение на половин месец. Човек, загледан в красивия кораб и поне малко владеещ смятането, можел да си помисли следното: „Толкова съм гладен! Жена ми и децата ми също са гладни, гладни са и майка ми, и баща ми. А на кораба има четири хиляди и двеста прекрасни порции!“

Келнерът, понесъл поръчката към стаята на Сълини, също си бил направил тази сметка, а в големия му мозък се съхранявал и описът на всички хубави неща за ядене от хотелските складове. Самият той не страдал от глад, понеже персоналът все още получавал храна. Засега и семейството му, малобройно по еквадорските стандарти, състоящо се от бременната му съпруга, нейните родители и един останал сирак негов племенник, за когото човекът се грижел, също не понасяло лишения. Както всички от персонала, и келнерът крадял от хотела храна за семейството си.

Това всъщност бил Хесус Ортис, младият потомък на инките, който неотдавна обслужил Джеймс Уейт в бара. Управителят *Зигфрид фон Клайст му наредил да разнася храна по стаите, а самият той поел бара. В хотела се появил недостиг на работна ръка. Двамата келнери, обслужващи стаите, изчезнали. Това не било голяма беда, понеже не се очаквало да има много поръчки за тях. Може би келнерите просто дремели някъде.

Така че големият мозък на Ортис разполагал с двете парчета печено месо, за които да си мисли в кухнята, после в асансьора, а после в коридора пред стаята на Сълини. Служителите на хотела не ядели, нито крадели толкова хубава храна. Обикновено те се гордеели с това. Все още пазели най-доброто за жената, която всъщност била госпожа Онасис, но те я наричали „сеньора Кенеди“, а това било сборното название за всички знаменити и богати хора, или хора с власт, които се очаквало да пристигнат.

Мозъкът на Ортис бил толкова голям, че показвал в главата му филми, в които той и близките, които изхранвал, участвали в ролята на милионери. И този мъж, все още почти момче, наивно вярвал, че мечтата му е осъществима, понеже нямал лоши навици, искал да се труди с всички сили и оставало само да научи някои хватки за преуспяване в живота от хората, вече притежаващи милиони.

В бара той се опитал без особен успех да получи съвет за по-добър живот от Джеймс Уейт, който изглеждал смешен и непривлекателен, но Ортис с уважение забелязал, че портфейлът му е натъпкан с кредитни карти и американски двайсетдоларови банкноти.

Когато почукал на вратата на Сълини, Ортис си помислил и следното за филетата: че хората вътре ги заслужават, както ще ги заслужава и той, щом стане милионер. Младият мъж бил високоинтелигентен и предприемчив. Понеже работел по гуаякилските хотели от десетгодишна възраст, той разговарял свободно на шест езика, а това са повече от половината езици, заложени в „Гокуби“, шест пъти повече езици, отколкото знаели Джеймс Уейт и Мери Хепбърн, три пъти повече от езиците, използвани от семейство Хирогучи, и два пъти повече от езиците, които владеели бащата и дъщерята Макинтош. Ортис също се справял добре с готвенето и сладкарството, бил изкарал курс по счетоводство, както и вечерен курс по търговски закони.

Затова нагласата му, когато Сълини му отворила, била да хареса всичко, което види и чуе. Той вече знаел, че зелените й очи са слепи, иначе можело и да не го разбере. Сълини нито изглеждала, нито се държала като слепец. Била красива. Големият мозък на Ортис го накарал да се влюби в нея.

*Андрю Макинтош стоял до стъклената стена и гледал оттатък мочурищата и бордеите към „Баиа де Дарвин“ с чувството, че преди залез-слънце корабът ще бъде негов, или на Сълини, или на семейство Хирогучи. Човекът, който трябвало да му се обади от Кито в пет и трийсет — президентът на извънреден финансов консорциум, пост, издигащ го до небесата — бил Готфрид фон Клайст, председател на управителния съвет на най-голямата еквадорска банка, чичо на управителя от „Елдорадо“, на капитана на „Баиа де Дарвин“, и съпритежател на кораба и хотела заедно с по-големия си брат Вилхелм.