От своя страна в един миг *Дзенджи я проклинал на ум, че е толкова безпомощна, че му тегне като камък на шията, а в следващия миг се заричал в случай на нужда да даде живота си за тази богиня и неродената й дъщеря.
Имало ли е някаква полза от такава променливост в чувствата, граничеща с лудост, в главите на животни, които трябвало да остават заедно поне толкова дълго, колкото да отгледат едно човешко дете — период, продължаващ около четиринайсет години?
Както мълчали, *Дзенджи неволно казал:
— Още нещо те безпокои.
Имал предвид, че извън кашата, в която се забъркали, нещо тревожело Хисако, и я тревожело от доста време.
— Не — отрекла тя.
Ето още една подробност за големите мозъци: с лекота вършели невъзможното за „Мандаракс“, а именно — безспирно лъжели.
— Последната седмица забелязах, че нещо те безпокои — повторил той. — Защо не го споделиш с мене? Кажи какво има.
— Няма нищо — рекла тя.
Кой би искал да преживее четиринайсет години с такъв компютър, та никога да не е сигурен дали чува истина, или лъжа?
Двамата разговаряли на японски, а не на идиоматичния американски английски отпреди милион години, който аз използвам в своя разказ. Междувременно *Дзенджи нервно си играел с „Мандаракс“ и без да иска го настроил така, че целият разговор бил превеждан на езика навахо.
— Ще ти призная — съгласила се накрая Хисако, — че един следобед в Юкатан докато бяхме на
Наистина, *Макинтош карал *Дзенджи да се занимава с това, макар че компютърният гений почти не можел да плува, и *Дзенджи се гмуркал на четирийсет метра дълбочина до един потънал испански галеон, откъдето вадел счупени чинии и гюллета. *Макинтош карал и сляпата си дъщеря Сълини да се гмурка със завързано за дясната й ръка и десния крак триметрово найлоново въже.
— Случайно открих, че „Мандаракс“ може да прави нещо, за което ти не ми беше казал — продължила Хисако. — Искаш ли да отгатнеш какво?
— Не, не искам — възпротивил се *Дзенджи. Сега бил негов ред да лъже.
— Оказа се, че „Мандаракс“ е много добър учител по икебана — казала Хисако.
А тя много се гордеела тъкмо с тази своя способност, разбира се. И достойнството й било силно накърнено от откритието, че една черна кутийка не само че учи същото като нея, но може да го върши и на хиляда различни езици.
— Щях да ти кажа. Канех се да ти кажа — започнал да се оправдава *Дзенджи.
Това отново било лъжа. Вероятността Хисако да узнае, че „Мандаракс“ е вещ в подреждането на цветя била толкова голяма, колкото да отгатне шифъра на банково хранилище. Хисако не проявявала никакъв интерес как работи „Мандаракс“, и запазила това отношение до смъртта си. Дяволът обаче си нямал работа и тя взела да си играе с бутоните, докато се намирала на
Оказало се, че изкуството икебана може да се систематизира също както тогавашната медицинска практика.
Самият *Дзенджи Хирогучи не бил обучавал „Мандаракс“ нито на икебана, нито на другото, което компютърът знаел. Бил оставил това на подчинените си. Подчиненият, който научил „Мандаракс“ на икебана, просто бил записал с касетофон знаменитите лекции на Хисако, а после ги обработил.
*Дзенджи казал на Хисако, че научил „Мандаракс“ на икебана, за да изненада приятно госпожа Онасис, на която възнамерявал да подари компютъра в последната вечер от „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“.
— Направих го заради нея — казал той. — Разправят, че тя много обича красивите неща.
Това отговаряло на истината, но Хисако не повярвала. Дотам се било стигнало през 1986 година. Никой на никого не вярвал, понеже всички лъжели на поразия.
— Не се съмнявам — рекла Хисако. — Сигурна съм, че си го направил заради госпожа Онасис, както и за да засвидетелстваш уважение към жена си. Поставил си ме в пантеона на безсмъртните.
Тя имала предвид сериозните мислители, които „Мандаракс“ цитирал.
След което Хисако наистина проявила подлост, защото искала да омаловажи заслугите на съпруга си така, както според нея той бил омаловажил нейните.