Гласът

— Да — рече жената. — Не е твоя работа.

— Това, което ми се ще обаче да разбера, е дали сте имали някакви чувства към човека. Той е бил твой брат. — Ерлендур се обърна към стареца в количката. — Твой син.

— Беше непознат за нас — отвърна жената и се изправи.

Възрастният човек разкриви лице в гримаса.

— Защото не е отговорил на очакванията ви ли? — Ерлендур също се изправи. — Защото ви е разочаровал, когато е бил дванайсетгодишен. Когато е бил дете. Какво направихте? Изгонихте го? Изхвърлихте го на улицата ли?

— Как си позволявате да ни говорите по този начин? — изсъска жената през стиснатите си зъби. Изведнъж бе започнала да говори на Ерлендур на „ви“26. — Как се осмелявате? Кой ви обяви за съвестта на света?

— А кой отне вашата съвест? — избухна Ерлендур, като наблегна на „вашата“.

Тя впи сърдито очи в Ерлендур. После, сякаш се предаде, издърпа количката от масата, обърна я и я подкара пред себе си, избутвайки я вън от бара. С бърза крачка премина фоайето в посока към летящата врата. По високоговорителите исландска оперна певица пееше тъжно:

„… докосни арфата ми, родена в небесата богиньо…“

Ерлендур и Елинборг ги последваха и видяха как напускат хотела, жената с високо вдигната глава, старият човек още по-превит — виждаше се само темето му, което току се скриваше зад облегалката на количката.

„… и някои завинаги ще си останат деца…“

12

Когато Ерлендур се прибра в ранния следобед, шефът на рецепцията вече бе поставил грамофон и две тонколони в стаята му. Хотелът притежаваше няколко излезли от употреба стари устройства. Самият Ерлендур имаше подобен грамофон и не му отне много време да разбере как да пусне този. Никога не беше притежавал компактдискова уредба, а грамофонни плочи не си бе купувал от години. Не слушаше новата музика. Бе чул веднъж в работата да се говори за „хип-хоп“ и дълго време си мислеше, че това е просто друга дума за „скок-подскок“.

Елинборг тръгна за Хапнарфьордур. Ерлендур я беше помолил да отиде там и да провери в кое основно и средно училище е учил Гвюдлойгур. Искаше да попита бащата и сестрата за това, но не успя — срещата им приключи твърде бързо. Възнамеряваше по-късно да си поприказва добре с това семейство. Междувременно поиска от Елинборг да издири онези, които са познавали Гвюдлойгур, когато е бил дете звезда, да говори със съучениците му. Искаше да разбере какво е било въздействието на опасната популярност и слава върху младото момче, също и как са приемали това съучениците му, дали някой си спомня за времето, когато е изгубил гласа си и какво му се е случило, какво е правил през първите години след това. Чудеше се също дали някой не знае Гвюдлойгур да е имал някакви неприятели по онова време.

Многократно повтори всичко това на Елинборг, докато стояха във фоайето на хотела. Забеляза, че колежката му се изнерви, очевидно не мислеше, че е необходимо да й се дават наставления. Тя добре знаеше за какво става въпрос и смяташе, че е напълно способна сама да си определя целите и приоритетите.

— И пътьом можеш да си купиш сладолед — каза той, за да я подразни още повече.

Тя презрително отвърна с някаква ругатня по адрес на мъжкарското самочувствие и изчезна през вратата.

— Как ще разпозная този Уапшот? — чу се глас зад него.

Обърна се и видя Валгердур с чанта за взимане на проби в ръка.

— Вчера нали го видя? Онзи уморен и плешив британец с прегорели зъби, който колекционира момчета хористи — каза Ерлендур.

Тя се усмихна.

— Прегорели зъби? Колекционира момчета хористи?

— Дълга история, някой път ще ти я разкажа. Има ли нещо ново около всичките тия проби? Кога ще имате резултати?

Беше някак си странно доволен да я види отново. Сърцето му прескочи един удар, като я чу зад гърба си. Унинието му премина и гласът му се оживи. За миг сякаш дъхът му спря.

— Не знам — рече тя. — Това са страшно много проби.

— Аз… — Ерлендур търсеше начин да се извини за случилото се предната вечер. — Не знам какво ми стана вчера. Загинали хора, безследно изчезнали хора! Не ти казах истината, когато ме попита за интереса ми към смъртта в планините.

— Не си длъжен да ми казваш нищо — отвърна тя.

— Напротив, трябва да ти кажа — продължи Ерлендур. — Има ли някакъв шанс да се видим отново?

— Не… — тя млъкна. — Не прави голям проблем от това. Всичко е наред. Да го забравим. Така добре ли е?

— Всичко е наред, щом така искаш — каза Ерлендур неохотно.

— Къде е този Уапшот?

Ерлендур я придружи до рецепцията, където й казаха номера на стаята. Подадоха си ръка и тя се отправи към асансьора. Той я проследи с поглед. Жената чакаше асансьора, без да се обръща назад. Ерлендур обмисляше дали да не направи още един опит и почти беше взел решение, когато вратите на асансьора се отвориха и тя влезе в него. Погледна към Ерлендур точно когато асансьорът се затвори и се усмихна почти незабележимо.

Ерлендур постоя известно време, видя, че асансьорът спира на етажа на Уапшот, и натисна бутона за повикване. Докато пътуваше нагоре, усещаше аромата от парфюма на Валгердур.