Гласът

— Той си живееше своя живот — продължи тя. — Ние нашия. Няма какво да се каже повече за това. Не поддържахме връзка. Това е положението. Ние бяхме доволни, той — също.

— Казвате ми, че сте го виждали за последно в средата на осемдесетте? — попита Ерлендур.

— Не поддържахме връзка — повтори тя.

— Нито веднъж за всички тези години? Дори един телефонен разговор? Нищо?

— Да.

— Защо?

— Това е семеен въпрос — каза възрастният човек. — Няма нищо общо със смъртта му. Абсолютно нищо. Минало и забравено. Какво повече искате да знаете?

— Знаехте ли, че той е живял тук в хотела?

— От време на време получавахме новини за него — уточни жената. — Знаехме, че е портиер тук. Обличал някакъв абсурден костюм и отварял вратите за гостите на хотела. А и, доколкото разбрах, се е правил на Дядо Коледа на забавите.

Тя каза това последното, сякаш Гвюдлойгур не можеше да унижи семейството си повече, освен ако не бъдеше открит мъртъв, полугол в хотелското мазе. Ерлендур не сваляше очи от нея.

— Не знаем много за него — каза той. — Изглежда, че не е имал много приятели. Живял е в хотела в малка стаичка. Като че ли се е чувствал добре. Бил е добър с децата. Съгласил се е да бъде Дядо Коледа на коледните празненства на хотела, както ти каза. От друга страна, научихме, че е бил много надарен певец. Като малко момче е записвал плочи, мисля, че са били две, но вие, разбира се, знаете това по-добре. От обложката на плочата, която видях, разбрах, че е бил на турне из скандинавските страни и по всичко изглежда, че е бил на път да сложи света в краката си. После по някакъв начин всичко това приключило. Никой не познавал вече това момче, освен няколко странни колекционери на грамофонни плочи. Какво се е случило?

Докато Ерлендур говореше, орловият нос се бе снижил, а рибешките очи потъмняха. Старият човек сведе поглед от Ерлендур към масата, а жената, която все още се мъчеше да запази достойнството и гордостта си, изглеждаше вече не толкова уверена в себе си.

— Какво се случи? — повтори Ерлендур и внезапно се сети, че беше занесъл двете плочи 45 оборота от килерчето на Гвюдлойгур в стаята си.

— Нищо не се случи — обясни възрастният човек. — Изгуби гласа си. Много бързо влезе в пубертета и гласът му си отиде, когато бе на дванайсет години. Това беше всичко.

— Изобщо ли не можеше да пее след това? — попита Елинборг.

— Гласът му стана ужасен — каза раздразнено старецът. — На нищо не можеше да се научи. Нищо не можеше да се направи за него. Намрази пеенето. Сърдеше се на целия свят. Настрои се против мен. Против сестра си, която се опитваше да прави за него каквото може. Нахвърли се върху мен и ме обвини за всичко.

— Ако няма нищо друго — рече жената и погледна Ерлендур. — Не ви ли казахме вече достатъчно? Не ви ли стига вече?

— Не намерихме много неща в стаичката на Гвюдлойгур — вметна Ерлендур, правейки се, че не я е чул. — Открихме две плочи с негови песни и два ключа.

Беше помолил от Техническия отдел да му пратят ключовете, щом свършеха с проучването им, и ги извади от джоба си. Сложи ги върху масата. На ключодържателя висеше и малък джобен нож. Страните му бяха от розова пластмаса, а на едната имаше картинка на пират с дървен крак, сабя и превръзка на окото. Под картинката имаше надпис PIRATE.

Жената погледна бързо ключовете и каза, че не ги е виждала. Старият човек оправи очилата на носа си, също погледна връзката, след което поклати глава.

— Единият е по всяка вероятност ключ от къща — рече Ерлендур. — Другият, изглежда, да е от някакъв шкаф или сейф.

Погледна към тях в очакване на някаква реакция, но те мълчаха. Пъхна ключовете обратно в джоба си.

— Намерил си плочите му? — попита жената.

— Две — отвърна Ерлендур. — Правени ли са и други?

— Не, нямаше други — каза старият човек и за миг погледна Ерлендур, след което бързо сведе очи.

— Можем ли да получим плочите? — попита жената.

— Предполагам, че ще наследите онова, което е останало от него — отговори Ерлендур. — Щом приключим с разследването, ще получите всичко, което е притежавал. Той не е имал никакви други роднини, така ли? Не е имал деца? Не можахме да открием нищо в тази посока.

— Последното, което знам за него, е, че беше ерген — каза жената. — Можем ли да ви помогнем и с нещо друго? — попита тя така, сякаш разследването бе направило голяма крачка напред само защото двамата са си направили труда да дойдат в хотела.

— Не е била негова вината, че е възмъжал и е изгубил гласа си — отбеляза Ерлендур.

Вече не можеше да понася безразличието и високомерието им. Синът беше мъртъв. Братът беше убит. Те обаче се държаха така, сякаш нищо не се бе случило, все едно не беше тяхна работа. Все едно че животът му отдавна беше престанал да бъде част от техния живот поради нещо, което Ерлендур не успяваше да разбере.

Жената гледаше Ерлендур.

— Ако няма нищо друго — каза тя и освободи спирачките на инвалидната количка.

— Ще видим — отвърна Ерлендур.

— Мислиш, че не показваме достатъчно съчувствие ли? — попита тя изведнъж.

— Мисля, че не показвате никакво съчувствие — отговори Ерлендур. — Но това не е моя работа.