Гласът

— Не съм проверявала — поясни Валгердур. — Не мога да чакам тук дълго и…

— Не, разбира се, извинявай — отвърна Ерлендур. — Ще ти го изпратя, щом го открия. Извинявай за всичко това.

— Добре, тогава ще тръгвам.

Ерлендур се подвоуми. Не знаеше какво да каже, но съвсем не искаше да се раздели с нея толкова бързо. Мълчанието се удължи. Внезапно някой почука на вратата му. Помисли си, че Ева Линд е дошла да го види.

— Много бих искал да те видя отново — рече той, — но ще те разбера, ако кажеш, че не ти се занимава с мен.

Този път на вратата се почука по-силно.

— Искам да ти кажа истината за това със загиналите хора — продължи той. — Ако ти се слуша. Съгласна ли си?

Той самият не знаеше защо му трябва да разказва на тази жена онова, което не бе споделял с никого, освен с дъщеря си. Защо не махнеше с ръка и не продължеше живота си, без да допуска да бъде обезпокояван нито сега, нито някой друг път?

Валгердур не отговори веднага, а на вратата се почука за трети път. Ерлендур остави телефонната слушалка, отиде и отвори вратата, без да погледне кой е отвън, мислеше си, че е Ева. Когато вдигна отново телефона, Валгердур бе затворила.

— Ало — започна той. — Ало!

Отговор не последва. Затвори телефона и се обърна. В стаята стоеше човек, когото не бе виждал никога досега. Нисък на ръст, облечен в дебело тъмносиньо зимно палто, с шал и синя фуражка на главата. По шапката и палтото проблясваха водни капчици, там, където снегът се беше разтопил. Лицето му беше по-скоро пълно, имаше дебели устни и огромни червени торбички под малките уморени очи. Напомняше на Ерлендур за снимките на поета У. Х. Одън27. От носа му висеше малка прозрачна капчица.

— Ти ли си Ерлендур? — попита гостенинът.

— Да.

— Казаха ми да дойда в този хотел и да говоря с теб — продължи мъжът, свали фуражката си и я удари лекичко в палтото. След това изтри капката от носа си.

— Кой ти каза? — попита Ерлендур.

— Представи се като Марион Брием. Не знам кой е. Каза, че разследва дело във връзка с Гвюдлойгур Егилсон и че трябва да говори с всички, които са го познавали в миналото и настоящето. Аз съм един от онези, които го познаваха в миналото, и Марион ми каза да се свържа с теб.

— Кой си ти?

На Ерлендур му се стори, че лицето му е познато, но не можеше да се сети откъде.

— Казвам се Габриел Хермансон и ръководех навремето Детския хор на Хапнарфьордур — отвърна човекът. — Може ли да седна на леглото? Че тия дълги коридори…

— Габриел? Ама да, разбира се! Заповядай, седни!

Човекът разкопча палтото си и се освободи от шала. Ерлендур взе едната обложка с плочата на Гвюдлойгур и разгледа снимката на Детския хор на Хапнарфьордур. Диригентът гледаше с доволно изражение на лицето към камерата.

— Това ти ли си? — попита Ерлендур и му подаде обложката.

Човекът погледна плочата и кимна.

— Как я откри? — попита той. — Тези плочи не могат да се намерят от десетилетия вече. Моите ги загубих от глупост. Заех ги на някого. Човек не трябва да дава нищо.

— На Гвюдлойгур са — отвърна Ерлендур.

— Тук съм, на колко, едва на двайсет и осем съм, когато е заснета снимката — каза Габриел. — Невероятно как минава времето.

— Какво ти каза Марион?

— Не много. Разказах каквото знаех за Гвюдлойгур и ми бе обяснено, че трябва да говоря с теб. Имах работа в Рейкявик, та се възползвах от случая да дойда тук.

Габриел се поколеба.

— Не успях да различа по гласа — продължи той — и се чудех дали това е мъж или жена. Марион? Що за име е туй? Стори ми се неприлично да попитам и така и не успях да го определя. Обикновено човек разбира по гласа. Мъжко или женско е името? По тембъра изглеждаше да е на моята възраст или малко по-възрастен, но не попитах. Странно име, Марион Брием!

Ерлендур долови живи нотки на интерес в гласа на човека, почти някакъв плам, сякаш всичко това имаше огромно значение за него.

— Ами, никога не съм се замислял — каза. — За това с името. Марион Брием. Слушах плочата — той посочи към обложката. — Изключително въздействащо пеене, не може да се отрече. Особено като се има предвид младостта на момчето.

— Гвюдлойгур е може би най-добрият хорист, когото сме имали някога — рече Габриел и огледа обложката. — А като се замисля, като че ли ние не подозирахме с какво разполагаме, не и докато не мина много време, дори бих казал, едва сега, през последните години.

— Кога се запозна с него?