Гласът

Габриел даде знак на уредника. Размаха ръка пред хора, който утихна начаса, и се приготви. Всичко беше готово. Всички притихнаха.

Светлината в салона се приглуши. Настана пълна тишина. Завесата се вдигна.

„Мисли за майка ти!“

Последното, което премина през съзнанието му, преди залата да се отвори пред него, бе майка му на болничното легло, когато я видя за последен път, и за момент изгуби концентрацията си. Тогава беше с баща си и седяха в единия край на леглото. Тя бе толкова немощна, че едвам държеше очите си отворени. Притвори ги, сякаш заспа, след което ги отвори бавно и го погледна, опита се да се усмихне. Не можеха да разговарят повече един с друг. Когато дойде време да се простят, с баща му се изправиха на крака и оттогава той все съжаляваше, че не я бе целунал за довиждане, защото това се оказа последната им среща. Той просто се изправи и излезе от болничната стая с баща си, а вратата се затвори след него.

Завесата вече бе вдигната. Момчето погледна баща си в очите. Залата сякаш изчезна. Единственото, което виждаше, бяха пробождащите очи на баща му.

Някой в салона се изсмя.

Отново дойде на себе си. Хорът беше започнал да пее и диригентът му даде знак, но той не го забеляза. Диригентът се опита да замаже положението и даде знак на хора да повтори куплета. Сега вече той започна да пее, но нещо се случи.

Нещо стана с гласа му.

— Беше „вълк“ — каза Габриел, седнал в студената стая на Ерлендур. — Беше „вълк“ в гласа. Още при първата песен. И с това всичко приключи.

14

Габриел седеше на леглото, без да помръдне, и втренчено гледаше пред себе си, пренесен в спомените си на сцената в градското кино, където хорът постепенно спираше да пее. Гвюдлойгур няколко пъти се бе прокашлял, опитвайки се да продължи да пее. Не разбираше какво се случва с гласа му. Баща му се изправи. Сестра му изтича на сцената, за да накара брат си да млъкне. Хората си зашушукаха, после тук и там в салона се разнесе приглушен смях. След малко смехът стана по-силен, някои започнаха да свиркат. Габриел се приближи към момчето с намерението да го отведе, но то стоеше като заковано. Уредникът се опита да спусне завесата. Конферансието излезе на сцената с цигарата си в ръка, но и той не знаеше какво трябва да направи. Накрая Габриел успя да помръдне Гвюдлойгур и го забута пред себе си. Сестра му, която бе излязла вече на сцената, поведе брат си навън и изкрещя на хората в салона, че не трябва да се смеят. Баща му все още стоеше на същото място, на първия ред, като ударен от гръм.

Габриел дойде на себе си и погледна Ерлендур.

— Все още потръпвам, като си спомня за това — каза той.

— Вълк в гласа? — учуди се Ерлендур. — Не съм съвсем наясно с…

— Казва се, когато гласът мутира. Това, което се случва, е, че с пубертета гласните струни се удължават, но продължаваш да използваш гласа си, както и преди си го правил, и той пада с една октава надолу. Резултатът не е красив, минаваш в йодел28. Това проваля всички момчешки хорове. Той трябваше да изкара поне още две или три години с гласа си, но Гвюдлойгур възмъжа много бързо. Хормоните му заработиха рано и от това последва най-нещастната вечер в живота му.

— Трябва да си му бил добър приятел, след като е дошъл по-късно при теб и е споделил всичко.

— Може и така да се каже. Потърси ме като близък, на когото може да има доверие. После лека-полека всичко приключи, както става обикновено. Опитах се да му помогна доколкото мога, той продължи да идва на уроци при мен. Баща му не искаше да се предаде. Смяташе да направи певец от сина си. Говореше, че ще го изпрати в Италия или Германия. Дори в Англия. Там има най-много дисканти и колкото щеш паднали хорови звезди. Нищо друго няма по-кратък живот от детето звезда.

— И той никога ли не стана певец?

— Не. Всичко приключи. Имаше нелош мъжки глас, нищо особено всъщност, но интересът му бе преминал. Всичкият труд, който бе вложил в гласа си, на практика цялото му детство, отиде на вятъра през оная вечер. Баща му го заведе при друг учител, но не се получи. Искрата бе загасена. Известно време продължаваше да го прави заради баща си, но после престана завинаги. Каза ми, че всъщност никога не е искал да бъде певец, хорист, да пее и да излиза на сцена. Всичко е било заради баща му.

— Одеве спомена, че нещо се е случило няколко години по-късно — каза Ерлендур. — Няколко години след концерта в градското кино. Май го свърза с баща му и инвалидната количка, така ли беше?

— С времето между тях зейна пропаст. Между Гвюдлойгур и баща му. Ти сам описа реакцията на стария, когато е дошъл с дъщеря си да говори с теб. Но не знам цялата история, само част от нея.

— От това, което ми разказа, ми се стори, че между Гвюдлойгур и сестра му отношенията са били топли, сърдечни.