Гласът

Когато момчетата от квартала или съучениците на Гвюдлойгур питали за него, обикновено им се казвало, че трябва да си стои вкъщи, защото имал да учи, било за училище, било за пианото или пеенето. Понякога му разрешавали да излезе с тях и децата забелязали, че той не бил недодялан като тях, а и бил учудващо чувствителен. Не цапал дрехите си, не скачал в калните локви, а във футбола изобщо не го бивало. Езикът му бил много изискан, понякога говорел за хора с чуждестранни имена. За някакъв си Шуберт. И когато те му разказвали последните новости от приключенските истории, които били чели или гледали на кино, той им отвръщал, че чете стихове. Може би не непременно защото сам искал това, а защото баща му казвал, че било добре за него да чете стихове. Децата разбрали, че таткото решава всичко вместо него и му налага строги правила. Да чете по едно стихотворение всяка вечер.

Сестра му не приличала на него. Била по-корава, приличала на баща си. Изглеждало, че бащата не поставя същите строги изисквания към нея. Тя също учила пиано и започнала да пее с брат си в детския хор, когато бил основан. Приятелките й разказвали, че завиждала на брат си, когато баща им се хвалел с него, отгоре на всичко изглеждало, че майка им обичала сина повече от дъщерята. Хората смятали, че Гвюдлойгур и майка му се разбирали по-добре, тя му била нещо като ангел хранител.

Един път някакъв съученик на Гвюдлойгур чакал в преддверието, докато в къщата се разгарял спор дали момчето може да излезе навън да си играе. Бащата стоял с дебелите си рогови очила на стръмното стълбище, Гвюдлойгур бил на долното стъпало, а майка му — на вратата към вътрешната стая. Казала, че нищо толкова нямало да се случи, ако момчето отиде да си играе, тъй и тъй нямало много приятели, които да идват да го търсят вкъщи, можело да продължи с упражненията по-късно. „Ще продължи да се упражнява! — изревал бащата. — Да не мислиш, че това е нещо, което човек може ту да прави, ту да не прави просто както му скимне? Не разбираш за какво говорим тук, нали? Никога няма да разбереш това!“ „Той е само дете — отвърнала майката — и няма много приятели. Не можеш да го затваряш по цял ден вкъщи. Той трябва да получи възможност да бъде и дете.“ — „Всичко е наред — казал Гвюдлойгур, приближавайки се към момчето. — Ще изляза може би по-късно. Ти тръгвай, аз ще дойда после!“

Момчето излязло и преди да се затвори вратата след него, чуло бащата да крещи: „Това повече никога да не го правиш, да ми противоречиш пред непознати“.

С времето Гвюдлойгур все повече се изолирал от съучениците си и по-големите момчета започнали да се заяждат с него. Отначало това било по-скоро невинно. Всички се заяждали с всички, имало боеве и дрязги на двора, както във всяко училище, но след две години, когато Гвюдлойгур бил на единайсет, заяждането взело доста да загрубява. По днешните критерии това не било голямо училище и всички знаели, че Гвюдлойгур е различен, че учи музика, пее в новия детски хор и никога не го пускат да излиза да си играе. Бил постоянно блед и болнав. Домашно духче. Момчетата от класа и махалата престанали да ходят да го викат за игра и започнали да го тормозят. Училищната му чанта изчезвала или пък се оказвала празна, щом я отворел. Блъскали го на улицата, късали му дрехите, биели го, нагрубявали го. Никога не го канели на рождените си дни.

Гвюдлойгур не знаел какво да направи, за да се защити. Не разбирал защо става така. Баща му се оплакал на директора и той му обещал, че това ще бъде прекратено, но не успял да се справи. Гвюдлойгур продължавал да се прибира от училище надран или без нищо в чантата си. Баща му обмислял да го отпише от училище, дори да напуснат града, но бил инат и не искал да се откаже така лесно — все пак участвал в създаването на хора, бил доволен от младия човек, който го ръководел, пък и знаел, че хорът е мястото, където Гвюдлойгур може да се упражнява и да събуди нечий интерес, когато му дойде времето и връстниците му престанат да го тормозят.

Момчето се предало, станало потайно и затворено, концентрирало се единствено върху пеенето и пианото, изглежда, че така е търсело душевно спокойствие. Това обаче му било от полза, разбрал на какво бил способен. Само дето през повечето време се чувствал зле, а когато починала майка му, бил напълно съсипан.

Винаги ходел сам; ако срещнел съученици, се опитвал да се усмихне. Записали го на грамофонна плоча, за което се писало във вестниците. Изглеждало като че ли баща му бил прав през цялото време. Гвюдлойгур щял да постигне нещо специално в живота.

Една негова съученичка била с родителите си в градското кино и когато сестра му и диригентът го извели от сцената и много други започнали да се смеят, тя се разплакала.

Скоро поради причина, която малцина знаели, му излязло ново прозвище в квартала.

— Как са го наричали? — попита Ерлендур.

— Директорът не знаеше — отвърна Елинборг. — А съучениците му или не помнеха, или не искаха да кажат. Във всички случаи това оказало дълбоко въздействие върху момчето. Всички бяха единодушни по този въпрос.