Гласът

— Без всякакво съмнение — каза Габриел. — Тя идваше често с него на репетициите на хора, винаги присъстваше на изпълненията му в църквата, в училището или по разни забави. Беше добра с него, но и много привързана към баща си. Бащата беше невероятно силна личност, непреклонен и твърд, когато искаше да стане неговото, но можеше да бъде и много мил. Накрая тя взе неговата страна. Момчето въстана срещу баща си. Не знам какво точно се е случило, но накрая то мразеше родителя си и го обвиняваше за всичко. Не само за онова на сцената, просто за всичко.

Габриел помълча известно време.

— При една от последните ни срещи той каза, че баща му е ограбил детството му. Бил го направил за посмешище.

— Посмешище ли?

— Това бе думата, която използва, аз не знаех какво има предвид не повече от теб. Беше малко след инцидента.

— Инцидент?

— Да.

— Какво се случи?

— Гвюдлойгур наближаваше двайсетте. Беше напуснал училище. Премести се и от Хапнарфьордур след това. По онова време вече не се виждахме, но вярвам, че инцидентът се случи заради неговия бунт. Заради яростта, която се бе натрупала в него.

— След инцидента ли е напуснал дома си?

— Да, така мисля.

— Какво точно стана?

— У тях имаше висока и стръмна стълба. Ходил бях веднъж в дома им. Водеше от антрето към втория етаж. Тясна дървена стълба. Кабинетът на баща му беше на втория етаж. Явно е била започнала поредната кавга между него и Гвюдлойгур. Доколкото разбрах, били са горе, близо до стълбата, Гвюдлойгур е бутнал баща си и той паднал по стълбата. Било е страшно падане. Така и не се изправил след него. Счупил си гръбнака и се парализирал от кръста надолу.

— Дали е било инцидент? Знаеш ли?

— Това го знае единствено Гвюдлойгур. И баща му. След това те напълно го зачеркнаха, бащата и дъщерята. Скъсаха всякакви връзки с Гвюдлойгур и не искаха да имат никакво вземане-даване с него. Това може би говори, че синът нарочно е бутнал баща си по стълбите, че вероятно не е било случаен инцидент.

— А ти как знаеш за всичко това? Щом не си имал повече контакти с тия хора?

— Навсякъде в града се говореше, че Гвюдлойгур е бутнал баща си по стълбата. Дори имаше полицейско разследване.

Ерлендур погледна човека.

— Кога видя Гвюдлойгур за последен път?

— Тук в хотела, съвсем случайно. Тогава не знаех къде е отишъл той. Бях излязъл с познати на вечеря, когато го видях в униформата на портиер. Не го разпознах веднага, беше минало толкова много време. Случи се преди пет или шест години. Отидох при него и го попитах дали си спомня за мен, поговорихме си известно време.

— За какво?

— Нищо особено, просто приказки за всичко и нищо. Питах го как я кара и подобни неща. Той беше по-скоро немногословен. Изглеждаше, че не му е приятно да говори с мен. Все едно че му напомнях за миналото, което той не искаше да си спомня. Усещах, че се срамува заради униформата си на портиер. Може пък да беше заради друго. Не знам. Попитах го за семейството му и той каза, че не поддържат никаква връзка. После разговорът замря и се разделихме.

— Имаш ли някаква идея кой може да е искал да убие Гвюдлойгур? — попита Ерлендур.

— Никаква — отговори Габриел. — Как е бил нападнат? По какъв начин е бил убит?

Попита с тъга в очите. Не за да предъвква историята, като се прибере вкъщи или се срещне с приятели, а за да разбере как е приключил животът на едно надарено момче, на което някога е бил учител.

— Не мога да говоря за това — каза Ерлендур. — Има подробности, които се опитваме да запазим в тайна заради разследването.

— Да, естествено — отвърна Габриел. — Разбирам. Полицейското разследване… Стигнахте ли донякъде? Да, разбира се, не можеш да говориш за това! Не мога да си представя кой би искал да го убие, но пък отдавна го бях изгубил от поглед. Знаех само, че работи тук в хотела.

— Работил е дълги години като портиер и нещо като момче за всичко. Бил е и Дядо Коледа например.

Габриел ахна.

— Каква съдба!

— Единственото, което намерихме в стаята му, освен плочите, беше киноплакат, закачен на стената. От филм с Шърли Темпъл от хиляда деветстотин трийсет и девета година. Казва се „Малката принцеса“. Имаш ли някаква идея защо е пазел подобно нещо, или просто много е харесвал момичето?

— Шърли Темпъл?

— Детето звезда.

— Естествено, има очевидна връзка — каза Габриел. — Гвюдлойгур се възприемаше като дете звезда, така го възприемаха и всички около него. Не виждам да има друга причина.

Габриел се изправи, сложи си фуражката на главата, закопча палтото си и си нави шала около врата. Докато вършеше всичко това, и двамата мълчаха. Ерлендур отвори вратата пред него и го проводи до коридора.

— Много благодаря, че дойде да се видиш с мен — рече той и протегна ръка.

— За нищо! — отвърна Габриел. — Това е най-малкото, което можех да направя за теб. И за горкото момче.

Поколеба се, сякаш искаше да каже още нещо, но не знаеше как да го формулира.