Гласът

— Бях с Гвюдлойгур зад сцената. Детският хор трябваше да изпълни с него няколко песни и беше пълно с деца, имаше и високо уважавани музиканти от Рейкявик, дори критици от вестниците. Концертът беше широко рекламиран и баща му, естествено, седеше в средата на първия ред. Момчето дойде при мен по-късно, много по-късно, когато вече си беше тръгнало от къщи, и ми разказа как е преживяло тази съдбоносна вечер. После често си мислех как едно такова събитие може да сложи отпечатъка си върху хората за цял живот.

Салонът на градското кино на Хапнарфьордур беше претъпкан. Досега бе идвал два пъти в тази красива сграда да гледа филм и всичко в нея го впечатляваше — красивото осветление в салона, високата театрална сцена, всичко. Майка му го бе завела да гледа „Отнесени от вихъра“, а с баща си и сестра си отиде да види новата анимация на Уолт Дисни.

Но сега хората бяха дошли не да гледат героите от белия екран, а да чуят него самия, да чуят как пее, да чуят гласа му, който вече беше записан на две грамофонни плочи. Вече не се притесняваше, изпитваше само някаква несигурност. Беше пял пред публика в църквата на Хапнарфьордур и в училището, бе имал много слушатели. Преди често се срамуваше, дори се боеше. После разбра, че го ценят и харесват, и това му помогна да преодолее стеснителността си. Гласът му, пеенето му бяха причината хората да идват да го слушат и той нямаше от какво да се срамува. Той беше звезда.

Баща му извади вестника и му показа рекламата: „Най-добрият дискант в Исландия ще пее тази вечер“. Нямаше по-добър от него. Баща му не беше на себе си от радост, вълнуваше се много повече от него. Говореше за концерта от дни. „Да беше доживяла майка ти да те види как пееш в градското кино! — каза той. — Толкова щеше да се зарадва.“

Бяха се впечатлили от пеенето му в някаква чужда страна и искаха да изнесе концерт и там. Искаха да го издадат на плоча. „Знаех си“, все повтаряше баща му. „Знаех си.“ Беше работил здраво, за да подсигури пътуването. Концертът в градското кино бе финалната част от подготовката за турнето.

Сценичният уредник му показа откъде да надникне в салона и да види заемащите местата си хора. Слушаше глъчката, видя множеството посетители, които не познаваше, и знаеше, че никога няма да познава. Видя жената на диригента с трите им деца да сядат в края на третия ред. Забеляза неколцина от съучениците си с родителите им, също и някои от онези, които му се бяха подигравали. Зърна баща си да се настанява в средата на първия ред и голямата си сестра до него да гледа нагоре към тавана. Роднините на майка му също присъстваха, лели, които едва познаваше, мъже с шапки в ръце, очакващи завесата да се вдигне.

Искаше баща му да се гордее с него. Знаеше, че се бе жертвал, за да го направи добър певец, и сега щяха да се видят плодовете на всичките му усилия. Бе постигнал успех с цената на безкрайни упражнения. Нямаше смисъл да се оплаква. Веднъж опита, но това само докара баща му до бяс.

Вярваше на баща си безрезервно. Открай време. Дори когато го принуди да излезе пред публика. Той не искаше, но баща му настоя и почти го избута на сцената. Направо изпитваше болка, когато пя за първи път пред непознати — боеше се от сцената, от всичкия този народ. Баща му обаче не отстъпи дори когато му се подиграваха заради пеенето му. Когато започна да пее по-често в църквата и в училището, момчетата и някои момичета се озлобиха срещу него, взеха да го наричат с разни грозни имена, дори започнаха да го имитират. Не разбираше защо го правеха.

Не искаше да сърди баща си. Не успя да се съвземе напълно след смъртта на майка си. Тя се разболя от левкемия, която след няколко месеца я отнесе в гроба. Баща му седя до леглото й ден и нощ, отиде с нея в болницата и спеше там, докато животът й постепенно я напускаше. Последното, което му каза, преди да излязат от къщи тази вечер, бе: „Мисли за майка ти! Колко би се гордяла с тебе“.

Хорът се бе наредил на сцената. Момичетата бяха облечени в еднакви рокли, заплатени от кметството на Хапнарфьордур. Момчетата бяха в бели ризи и черни панталони като него самия. Шушукаха си, възбудени от вниманието, оказано на хора, и бяха готови да дадат най-доброто от себе си. Габриел, диригентът, говореше нещо със сценичния уредник. Конферансието загаси цигарата си на пода. Всичко бе готово. Скоро завесата щеше да се вдигне.

Габриел го повика при себе си.

„Всичко наред ли е?“ — попита той.

„Да. Залата е пълна с народ.“

„Да. Всички са дошли да видят теб. Помни това! Хората са дошли да видят теб и да чуят как пееш ти, не някой друг. Трябва да си горд от това, да си доволен от себе си и да не се притесняваш. Може би сега си малко нервен, но ще ти премине в мига, в който започнеш да пееш. Знаеш това.“

„Да.“

„Да започваме ли тогава?“

Момчето кимна.

Габриел го хвана за раменете.

„Със сигурност ще ти е трудно да гледаш пред себе си цялото това множество, но трябва само да пееш и всичко ще е наред.“

„Да.“

„Няма да има никакво представяне преди втората песен. Репетирали сме това много пъти. Започваш да пееш и всичко ще е наред.“