Гласът

— Имаше някаква изключителна невинност у него — каза той накрая. — Някаква незлобливост. Бяха го убедили, че е специален и уникален, че ще стане известен, дори че ще сложи света в краката си. Виенският момчешки хор! Тук, в Исландия, вдигат толкова много шум за нищо, днес повече от когато и да било! Типично за народ без самочувствие. Подиграваха го в училище, защото беше различен, и трябваше да си го изстрада. После се оказа, че е най-обикновено момче и светът му се срути за една вечер. Яка гърбина трябва да имаш, за да можеш да понесеш подобно нещо.

Пожелаха си довиждане, Габриел се обърна и излезе в коридора. Ерлендур гледаше подире му и си мислеше, че историята на Гвюдлойгур Егилсон напълно бе изстискала силите на стария хоров диригент.

Ерлендур затвори вратата. Седна на леглото и се замисли за момчето хорист и за портиера, облечен в костюма на Дядо Коледа и открит със смъкнати гащи. Замисли се за това как житейският път на Гвюдлойгур го бе довел до малкото килерче и до смъртта му години след най-голямото разочарование в живота му. Мислеше за осакатения му баща, седнал в инвалидната си количка, за сестрата с острия орлов нос и неприязънта й към собствения й брат. Мислеше за тлъстия управител, който беше уволнил портиера; и за шефа на рецепцията, който се правеше, че не го познава; мислеше и за служителите на хотела, които изобщо не знаеха кой е Гвюдлойгур; и за Хенри Уапшот, дошлия отдалеч колекционер, за да издири момчето хорист, защото детето Гвюдлойгур, с нежния си и красив глас, все още съществуваше и винаги щеше да го има.

Преди да се усети, Ерлендур мислеше вече за брат си. Сложи същата плоча на грамофона, легна на леглото, притвори очи и се остави мислите му да го отнесат към къщи.

Може би това беше и неговата песен.

15

Когато се върна привечер от Хапнарфьордур, Елинборг отиде направо в хотела, за да се срещне с Ерлендур.

Качи се на неговия етаж и почука на вратата. Не получи никакъв отговор и почука отново, след малко и трети път. Тъкмо се обръщаше да си тръгва, когато вратата най-накрая се отвори и Ерлендур я пусна да влезе в стаята. Беше заспал, уморен от мислите си, и слушаше малко разсеяно, докато Елинборг му разказваше какво бе открила в Хапнарфьордур. Успяла да се види със стария директор на основното училище, много възрастен вече човек, който добре си спомнял Гвюдлойгур, освен това и починалата му преди десетилетие съпруга била добра приятелка с майката на момчето. С помощта на директора Елинборг открила и трима съученици на Гвюдлойгур, които все още живеели в Хапнарфьордур. Единият от тях присъствал на концерта в градското кино. Елинборг беше приказвала и с бившите съседи на семейството, както и с други хора, които са имали някакви взаимоотношения с тях в миналото.

— Никой не бива да се отличава от останалите в това царство на джуджета — каза Елинборг и седна на леглото. — Никой не може да е с нищо по-различен от другите.

Всички знаели, че от Гвюдлойгур щяло да излезе нещо специално в живота. Самият той никога не говорел за това, всъщност никога не говорел за себе си, но всички го знаели. Бил записан на пиано и пеене, първоначално с обучението се занимавал баща му, а по-късно учил при назначения към детския хор диригент и после при известен певец, който дълго време живял в Германия, но се прибрал вкъщи. Хората го превъзнасяли. Ръкопляскали му, а той, облечен в бяла риза и черни панталони, се покланял изискано и възпитано. „Такова прекрасно дете, този Гвюдлойгур!“, казвали всички. И ето че издали две негови плочи. Скоро щял да стане известен в чужбина.

Били преселници в Хапнарфьордур. Семейството му дошло от Севера, известно време живеели в Рейкявик. Говорело се, че баща му бил син на органист и сам учил пеене някъде извън страната на младини. Мълвата била, че купил къщата в Хапнарфьордур с наследени от баща си пари, който пък забогатял от търговия с американската армия след войната. Говорело се, че наследил достатъчно, за да не се притеснява за нищо повече в живота. Но не демонстрирал богатството си. Не се събирал много с градското общество. Повдигал шапка, когато излизал на разходка с жена си, поздравявал учтиво. Според клюката тя била дъщеря на корабовладелец, но никой не знаел откъде. Сприятелили се с малко хора в града. Приятелите им били в Рейкявик, ако въобще имали такива. Не посрещали често гости в дома си.