Гласът

— Разбирам — кимна Уапшот. — Слюнка! Странно.

Той се усмихна и Ерлендур видя почернелите му от тютюна долни зъби.

11

Влязоха в хотела през летящата врата, той — стар, хилав, в инвалидна количка, зад него тя — нисичка и слаба като него, с тесен, остър орлов нос и твърди, пронизващи очи, които огледаха фоайето. Жената беше на възраст около шейсетте, облечена в дебело кафяво зимно палто, носеше високи черни кожени ботуши и буташе количката пред себе си. Мъжът беше около осемдесетгодишен, изпод шапката му се подаваха бели кичурчета коса, изпитото му лице беше мъртвешки бледо. Седеше прегърбен в количката си, кокалестите му ръце стърчаха изпод ръкавите на черното палто, около врата му беше намотан черен шал. Носеше очила с дебели кръгли рогови рамки, зад които уголемените му от диоптрите очи приличаха на рибешки.

Жената избута инвалидната количка до регистрационното гише. Шефът на рецепцията беше излязъл от офиса си и ги наблюдаваше.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита той, когато те дойдоха до гишето.

Мъжът в количката не го удостои с отговор, но жената попита за полицай на име Ерлендур, който, както й било казано, работел в хотела. В този момент Ерлендур излизаше от бара заедно с Уапшот. Видя мъжа и жената и те веднага привлякоха вниманието му. У тях имаше нещо, което му напомняше за мъртвия.

Мислеше си дали да накара Уапшот да остане, да му забрани да се връща в Лондон засега, но не виждаше никаква достатъчно добра причина да го задържи. Чудеше се какви ли можеха да са тия хора, мъжът с очи на треска и жената с нос на орел, когато шефът на рецепцията го забеляза и му махна с ръка. Ерлендур понечи да си вземе довиждане с Уапшот, но той беше изчезнал.

— Тези питат за теб — каза шефът на рецепцията, когато Ерлендур се приближи до гишето.

— С мен ли искате да говорите? — попита Ерлендур.

Орловият нос се вдигна нагоре.

— Ти ли ръководиш разследването за смъртта на Гвюдлойгур Егилсон тук в хотела? — запита жената.

Ерлендур потвърди.

— Аз съм сестра му — каза тя. — А това е баща ни. Можем ли да говорим някъде на спокойствие?

— Искаш ли да ти помогна? — попита Ерлендур, но жената го погледна така, сякаш я беше обидил, и забута количката напред.

Последваха Ерлендур в бара, към масата, където беше седял с Уапшот. Освен тях нямаше никого другиго. Дори келнерът беше изчезнал нанякъде. Ерлендур не знаеше дали барът е отворен преди обяд. Предположи, че е отворен поради факта че вратата не беше заключена, но като че ли малцина знаеха това.

Жената прекара количката до масата, заключи колелата й и седна срещу Ерлендур.

— Тъкмо щях да ви посетя — излъга Ерлендур, който смяташе да накара Сигурдур Оли и Елинборг да говорят със семейството на Гвюдлойгур, но не си спомняше добре дали им бе наредил да го направят.

— Предпочитаме полицията да не идва у дома — отвърна жената. — Такова нещо не се е случвало никога. Обади ни се някаква жена, вероятно твоя сътрудничка. Елинборг, така мисля, че се нарече. Попитах кой ръководи разследването и ми каза, че ти си бил един от шефовете. Надявах се да приключим с тази история и да бъдем оставени на мира.

В поведението на тези хора не се долавяше никаква скръб. Нямаше и помен от съжаление за изгубен любим човек. Единствено студено отвращение. Смятаха, че трябва да изпълнят дълга си и да дадат на полицията някакви обяснения, но това очевидно им беше неприятно и им беше все едно дали им личи. Сякаш намереният долу в мазето на хотела труп изобщо не ги засягаше, сякаш бяха над тия неща.

— Знаете при какви обстоятелства беше намерен Гвюдлойгур — обясни Ерлендур.

— Знаем, че е бил убит — отвърна старецът. — Знаем, че е бил намушкан.

— Знаете ли кой би могъл да го направи?

— Нямаме никаква представа — каза жената. — Изобщо не поддържахме връзка с него. Не знаем с какви хора се е събирал. Не познаваме приятелите или враговете му, ако е имал такива.

— Кога го видяхте за последен път?

В този момент Елинборг влезе в бара. Приближи се към тях и седна до Ерлендур. Той им я представи, но те не реагираха, явно и двамата бяха напълно убедени, че нищо от случващото се не ги засяга.

— Май че беше двайсетгодишен, когато го видяхме за последно.

— Двайсетгодишен? — Ерлендур помисли, че е чул нещо погрешно.

— Както ви казах, нямахме връзка.

— Но защо? — попита Елинборг.

Жената дори не я погледна.

— Не е ли достатъчно, че говорим с теб? — каза тя на Ерлендур. — И тази жена ли трябва да присъства?

Ерлендур се обърна към Елинборг и като че ли за миг се развесели.

— Не виждам да оплаквате съдбата му — рече той, без да отговори на въпроса й. — Съдбата на Гвюдлойгур. На твоя брат. — Той отново обърна поглед към жената. — На твоя син — каза и погледна стария човек. — Защо? Защо не сте го виждали трийсет години? И както вече ви казах, тя се казва Елинборг — добави той. — Ако ще правиш други неуместни забележки, ще ви закараме в полицията, където ще продължим, а вие можете да направите официално оплакване. Колата ни е отвън.

Орловият нос се надигна обидено. Рибешките очи се присвиха.