Гласът

Два дни по-късно отново го изведоха на разпит. Адвокатът му беше донесъл по-удобни дрехи от къщи. Сега той носеше дънки и фланелка с къси ръкави, с емблемата на дизайнера на гърдите, все едно му бяха дали медал за направена скъпа покупка. Сега излъчването му бе друго. Трите дни в килията бяха изтрили арогантността му, както обикновено се случваше, бе разбрал, че от него самия зависи дали ще продължи да търка нара в килията, или не.

По нареждане на Елинборг той се яви на разпита бос. Бяха му отнели обувките и чорапите без никакви обяснения. Когато седна срещу полицаите, се опита да свие краката си под стола.

Елинборг и Ерлендур седяха спокойно, както и предния път. Записващото устройство тихичко припукваше.

— Говорих с учителката на сина ти — каза Елинборг. — Макар случващото се и казаното между учител и родител да е конфиденциално, а тя много държеше на това, учителката все пак поиска да помогне на момчето, да съдейства на разследването. Каза ми, че веднъж си му се нахвърлил пред нея.

— Нахвърлил съм му се? Ударих му един много лек шамар. Едва ли може да се нарече „нахвърляне“. Той беше непослушен. Постоянно шаваше. Той е проблемно дете. Не знаете какво е това. Не знаете какво е напрежението.

— И затова е правилно да бъде наказван?

— Ние сме добри приятели с момчето ми — заяви бащата. — Аз го обичам. Сам нося цялата отговорност за него. Майка му…

— Знам за майка му — прекъсна го Елинборг. — Естествено, че е трудно да отглеждаш дете съвсем сам. Но това, което си му направил, е… неописуемо е.

Бащата седеше мълчаливо.

— Не съм направил нищо — каза след малко.

Елинборг носеше обувки с твърда подметка, с доста остри ръбове. Премести краката си под масата и при това движение настъпи ходилата на бащата. Той изпъшка.

— Ай, извинявай — рече Елинборг.

Бащата се намръщи, не беше сигурен дали тя не го бе направила нарочно.

— Учителката каза, че си поставял невъзможни изисквания пред момчето — продължи тя, все едно че нищо не се бе случило. — Това вярно ли е?

— Какво означава „невъзможни“? Искам само той да получи добро образование и да излезе нещо от него.

— Разбираемо е — поясни Елинборг. — Но той е осемгодишен, страда от дислексия и е на крачка от това да бъде освидетелстван като хиперактивен. Ти самият не си завършил гимназия.

— Аз притежавам и управлявам фирма.

— Която е във фалит. На път си да изгубиш къщата, джипа, богатството, което ти е осигурявало някаква позиция в живота. Хората гледат на теб като пример за подражание. Когато се събирате старите съученици, ти със сигурност си „голямата работа“. И когато ходиш да играеш голф с приятелите ти. Ще загубиш всичко това. Побъркващо е, особено като се има предвид, че жена ти е в заведение за психично болни, а синът ти изостава в учението. Всичко ти се трупа и накрая избухваш. Избухваш, когато момчето ти, което със сигурност цял живот е разливало мляко и изпускало чинии на пода, е изтървало бутилката драмбуйе на мрамора в стаята.

Бащата погледна Елинборг. Изражението му не се промени.

— Жена ми няма нищо общо с това — каза той.

Елинборг я бе посетила в Клехпур. Жената страдаше от шизофрения и понякога, когато халюцинациите й зачестяваха и гласовете, които чуваше, вземеха превес, се налагаше да я връзват. Когато Елинборг я видя, тя беше на силни упоителни и почти не можеше да говори. Седеше, клатушкайки се напред-назад, и питаше Елинборг дали няма цигара. Изобщо нямаше представа за какво я посещава тази жена.

— Опитвам се да се грижа за него доколкото мога — обясни бащата в стаята за разпити.

— Като му забиваш игли в опакото на дланите ли?

— Млъкни!

Елинборг беше разговаряла и със сестра му. Тя бе казала, че понякога възпитанието на момчето й се струвало доста сурово. Спомена едно свое посещение при брат си. Детето тогава било на четири години и се оплаквало, че не се чувства добре, дори поплакало малко, а тя си помислила, че има грип. Брат й изгубил търпение и след като известно време детето капризничело, вдигнал го и го задържал във въздуха.

— Има ли ти нещо? — попитал го грубо.

— Не — отвърнало колебливо детето с тих глас и се свило.

— Тогава не трябва да цивриш.

— Не — повторило момчето.

— Ако ти няма нищо, тогава ще престанеш да ревеш!

— Да.

— Има ли ти нещо?

— Не.

— Всичко наред ли е тогава?

— Да.

— Хубаво. Човек не трябва да циври за нищо!

Елинборг преразказа тази история на бащата, който обаче не показа никаква реакция.

— Отношенията със сестра ми не са добри — каза той. — Не си спомням такава случка.

— Ти би ли сина си така, че да се наложи да влезе в болница? — попита Елинборг.

Бащата я погледна.

Елинборг повтори въпроса си.

— Не — отговори той. — Не съм го направил аз. Мислиш ли, че някой баща би могъл да го стори? Били са го в училището.

Момчето беше изписано от болницата. Комисията за защита на децата му бе осигурила приемно семейство и след разпита Елинборг отиде да го види. Седна до момчето и го попита как я кара. Детето не беше обелвало и дума пред нея, но сега я погледна така, сякаш искаше да й каже нещо.

Изкашля се колебливо.

— Татко много ми липсва! — каза то, сдържайки сълзите си.