Гласът

Ерлендур закусваше, когато видя Сигурдур Оли да се приближава към масата. След него вървеше Хенри Уапшот. Двама други разследващи полицаи седнаха на столовете зад тях. Английският колекционер на грамофонни плочи изглеждаше още по-жалък отпреди, косата му бе разчорлена и лицето му бе сгърчено в страдалческа гримаса, израз на абсолютното унижение и загубената борба с махмурлука и затвора.

— Какво става? — попита Ерлендур и се изправи на крака. — Защо си го докарал тук? И защо не е в железа?

— Железа?

— В белезници.

— Мислиш ли, че е необходимо?

Ерлендур погледна Уапшот.

— Не ми се щеше да те чакам да дойдеш — каза Сигурдур Оли. — Не можем да го държим по-дълго от до довечера, така че трябва да вземеш решение в какво ще бъде обвинен, това на първо място. Пък и той искаше да се срещне с теб. Отказа да говори с мен, иска да говори само с теб. Все едно сте приятели от деца. Не е настоявал да бъде освободен, не е поискал адвокатска помощ, нито пък е молил за съдействие от своето посолство. Казахме му, че може да се обади в посолството, но той само тръсна глава.

— Ти успя ли да разбереш нещо за него от Англия? — попита Ерлендур и погледна отново към Уапшот, който стоеше с наведена глава зад Сигурдур Оли.

— Мисля да се заема, след като го поемеш ти — отвърна Сигурдур Оли. Не беше направил нищо по въпроса. — Ще те уведомя какво имат за него, ако въобще имат нещо.

Сигурдур Оли каза довиждане на Уапшот, спря се за малко при двамата следователи и след това изчезна. Ерлендур покани британеца да седне. Уапшот се свлече на стола оклюмал.

— Не съм го убил — започна той с тих глас. — Не бих могъл да го убия. Не бих могъл да убия никого, дори муха. А какво ли остава за това прекрасно момче хорист.

Ерлендур погледна Уапшот.

— Ти за Гвюдлойгур ли говориш?

— Да — отвърна Уапшот. — Разбира се, че за него.

— Той вече не беше никакво момче хорист — каза Ерлендур. — Гвюдлойгур наближаваше петдесетте и играеше Дядо Коледа на коледните забави за деца.

— Ти не разбираш — прошепна Уапшот.

— Не — отвърна Ерлендур. — Но ти може би ще ми го разясниш.

— Не съм бил в хотела, когато са го нападнали — продължи Уапшот.

— А къде беше?

— Търсех плочи. — Уапшот повдигна глава и на лицето му се изписа измъчена усмивка. — Ходих да разгледам онова, което вие изхвърляте. На пазара за стоки втора употреба. Да прегледам какво има в станцията за рециклиране. Казаха ми, че е постъпило имущество от починал човек. Между другото — грамофонни плочи, които трябвало да бъдат изхвърлени.

— Кои?

— Кои какво?

— Кои ти казаха за имуществото на починалия?

— Работниците. Плащам им нещо дребно, ако ме уведомяват за такива неща. Имат моята визитка. Вече ти казах това. Човек ходи по колекционерските магазини, среща се с други колекционери, ходи на пазара. Колапортид, нали така му беше името? Правя каквото всички колекционери правят — опитвам се да намеря нещо, което си заслужава да го притежаваш.

— Имаше ли някой с теб по времето, когато е било извършено убийството на Гвюдлойгур? Някой, с когото можем да говорим?

— Не — отвърна Уапшот.

— Но би трябвало да могат да си спомнят за теб по тези места?

— Естествено.

— И намери ли нещо интересно? Момчета хористи?

— Нищо. Нищо не намерих този път.

— Защо избяга от нас? — попита Ерлендур.

— Исках да се прибера вкъщи.

— И изостави всичкия си багаж в хотела?

— Да.

— Освен няколко плочи с Гвюдлойгур.

— Да.

— А защо ми каза, че никога преди не си идвал в страната?

— Не знам. Не исках да привличам излишно внимание. Нямам нищо общо с убийството.

— Лесно могат да се приведат доводи за обратното. Би трябвало сам да се досетиш. Когато излъга. Че ще узная истината, че ще разбера за предишните ти гостувания в хотела.

— Нямам нищо общо с убийството.

— Но всъщност ме убеди, че имаш. Не би могъл да привлечеш по-голямо внимание към себе си.

— Не съм го убил.

— Каква беше връзката ви с Гвюдлойгур?

— Казах ти вече, за тази история не съм лъгал. Заинтересуваха ме пеенето му, старите плочи с момчета хористи и когато разбрах, че е все още жив, намерих начин да се свържа с него.

— Защо излъга? И друг път си идвал в Исландия, отсядал си в този хотел и със сигурност си се срещал с Гвюдлойгур.

Уапшот се замисли.

— Всичко това няма общо с мен. Когато научих за убийството, се уплаших да не разберете, че се познаваме. Страхът ми се усилваше с всяка минута и трябваше да положа огромни усилия, за да не избягам веднага и по този начин сам да се обвиня. Реших да остана още два дни, но накрая все пак избягах. Нервите не ми издържаха. Но не съм го убил аз.

— Колко добре познаваш историята на Гвюдлойгур? — попита Ерлендур.

— Не много добре.

— Не е ли важно за колекционирането на плочи да изровиш всичката информация за този, когото колекционираш? Не си ли го направил?

— Не знам много — отвърна Уапшот. — Знам, че е изгубил гласа си на концерт, издадени са само две плочи с негови песни, изпокарали са се с баща си…

— Чакай малко, как разбра по какъв начин е умрял?

— Какво искаш да кажеш?

— На гостите на хотела беше съобщено не за убийство, а за инцидент или за сърдечен удар. Как разбра, че е бил убит?