Гласът

Отвори очи и съзря мъртвешки бледото лице на баща си. Погледна към сцената, където Гвюдлойгур се опитваше да запее, но нещо бе станало с гласа му. Сякаш пееше йодел. Тя скочи на крака и погледна залата зад себе си — някои се усмихваха, други вече се смееха. Изтича на сцената при брат си и се опита да го изведе. Диригентът на хора й се притече на помощ и двамата някак си успяха да отведат момчето зад кулисите. Видя баща си да стои на същото място, до първия ред, втренчил очи в нея като някой бог на гръмотевиците.

Вечерта, когато заспиваше и си припомняше изминалите ужасни мигове, сърцето й подскочи, но не от страх или потрес от онова, което се бе случило, а от странна радост, за която нямаше обяснение и която потисна дълбоко в себе си, сякаш бе някакво грозно престъпление.

— Да не изпиташ угризения на съвестта заради тези мисли? — попита Ерлендур.

— Те ми бяха съвършено чужди — отвърна Стефания. — Никога преди не бях мислила нещо подобно.

— Предполагам, че не е неестествено, когато се радваме на нещастието на другите — каза Ерлендур, — пък дори и тези други да са ни близки хора. Това може да са инстинктивни реакции, един вид защитно противодействие, когато сме изпаднали в силен стрес.

— Май не биваше да ти разказвам всичко с такива подробности — рече Стефания. — Няма да си изградиш много добро мнение за мен. И вероятно ще имаш право. Всички бяхме направо зашеметени. Ударът беше такъв, че едва ли можеш да си го представиш.

— Какви станаха отношенията им след този случай? — попита Ерлендур. — Между Гвюдлойгур и баща ви?

Стефания не отговори на въпроса му. Вместо това попита:

— Знаеш ли какво е да не си център на внимание? Да си просто обикновен човек и никога да не получаваш специално внимание? То е като да те няма. Гледат на теб като на предмет, който се подразбира от само себе си, не те глезят, не проявяват никаква загриженост. И през цялото време друг, когото ти самият считаш за иначе равен на тебе, го носят на ръце, сякаш е Избраният, сякаш е роден на света за безкрайна радост на родителите си и на останалите хора. Гледаш това всеки ден, седмица след седмица, година след година и то никога не свършва, даже с времето фаворизирането става все по-голямо, стига почти… почти до обожание.

Тя вдигна поглед към Ерлендур.

— Няма как да не ревнуваш — каза тя. — Иначе не би било човешко. И вместо да задушиш ревността, още преди да се усетиш си започнал да се храниш от нея, защото по някакъв странен начин тя ти помага да се чувстваш по-добре.

— Това ли е обяснението за радостта, която си изпитала, когато нещастието е сполетяло брат ти?

— Не знам — отвърна Стефания. — Не можех да се справя с това чувство. То ме заля като студена вода, треперех и тръпнех, опитвах се да го потисна, да го стъпча, но усещането не искаше да си отиде. Не мислех, че такова нещо може да ми се случи.

Замълчаха.

— Завиждала си на брат си — допълни Ерлендур.

— Може да съм му завиждала известно време. После започнах да го съжалявам.

— И накрая да го мразиш.

Тя отново погледна Ерлендур.

— Какво знаеш ти за омразата? — попита.

— Не много — отвърна Ерлендур. — Но знам, че тя може да бъде опасна. Защо ни каза, че не си имала никакъв контакт с брат ти в продължение на близо три десетилетия?

— Защото е истина — каза Стефания.

— Не е истина. Лъжеш. Защо ни лъжеш?

— Това ли е лъжата, заради която искаш да ме вкараш в затвора?

— Ако се наложи, ще го направя — рече Ерлендур. — Знаем, че си идвала в хотела пет дни преди Гвюдлойгур да бъде убит. Каза ни, че не си го виждала, че не си имала връзка с брат ти в продължение на десетилетия. После открихме, че си идвала тук няколко дни преди смъртта му. Каква работа си имала с него? И изобщо, защо ни излъга?

— Може да съм идвала тук и без да имам намерението да се срещам с него. Това е голям хотел. Това не ти ли хрумна?

— Съмнявам се да е било така. Не мисля, че присъствието ти в хотела малко преди смъртта му е съвпадение.

Ерлендур видя колебанието й. У нея сякаш се водеше борба дали да предприеме следващата крачка. Очевидно се бе подготвила да дава обяснения, ако й се наложи, както го бе направила при първата им среща, но положението вече беше станало „сега или никога“.

— Той имаше ключ — каза тя толкова тихо, че Ерлендур почти не я чу, — този, който ти ни показа на нас с баща ми.

Ерлендур си спомни за връзката ключове, които намериха в стаичката на Гвюдлойгур, и за малкия розов джобен нож с картинката на пират, който висеше от ключодържателя. Имаше два ключа — за единия предположи, че е от някаква къща, а другият спокойно можеше да бъде от сейф, шкаф или обикновена кутия.

— Какво за ключа? — попита Ерлендур. — Разпозна ли го? Какво отключва той?

Стефания се усмихна студено.

— Аз имам абсолютно същия ключ — обясни тя.

— Какъв е този ключ?

— От къщата ни в Хапнарфьордур.

— От твоята къща?

— Да — кимна Стефания. — От дома, в който живеем с баща ми. Ключът отваря вратата на мазето от задната страна на къщата. От избата нагоре има тясна стълба, води до преддверието на първия етаж, а оттам човек може да отиде в стаята и кухнята.