Гласът

— Не може винаги да е било така — продължи той, вместо да зададе въпроса си. — Ти си се притекла на помощ на брат си на сцената в градското кино, когато той е загубил гласа си. Някога сте били приятели. Някога той е бил твой брат.

— Откъде знаеш какво се случи в градското кино? Как си го изровил това? С кого си приказвал?

— Събираме информация. Хората от Хапнарфьордур добре си спомнят за случая. По онова време той не ти е бил безразличен. Когато сте били деца.

Стефания помълча, после промълви:

— Беше един кошмар. Един ужасен кошмар.

В деня, когато трябваше да се състои концертът в градското кино, в къщата им в Хапнарфьордур цареше напрежение и очакване. Тя се събуди рано сутринта и започна да приготвя закуската. Мислеше за майка си и й се струваше, че е поела нейната роля в семейството. Гордееше се с това. Баща й беше споменал нещо в този смисъл, колко била усърдна в грижите за тях двамата, мъжете в къщата, след смъртта на майка й. Колко била пораснала и колко била отговорна във всичко, което вършела. Иначе той никога нищо не казваше за нея. Не се интересуваше от нея. Никога не го бе правил.

Мъчно й беше за майка й. Едно от последните неща, които тя й заръча, докато лежеше в болницата, беше, че сега дъщерята трябва да се грижи за баща си и брат си. Че не трябва да ги предава. „Обещай ми това. Няма да бъде винаги лесно. Никога не е било лесно. Баща ти е толкова строг и непреклонен, че не знам дали Гвюдлойгур ще го понесе. Ако се стигне дотам, ти трябва да го подкрепиш, да застанеш зад Гвюдлойгур. Обещай ми и това!“, каза майка й и тя кимна с глава, обеща и това. Държаха се за ръце, докато болната жена заспа. Тя погали косата й, целуна я по челото.

Два дни по-късно майка й почина.

— Нека позволим на Гвюдлойгур да си поспи! — каза баща й, щом слезе в кухнята. — За него това е много важен ден.

За него е много важен ден.

Тя не помнеше някой ден да е бил много важен за нея. Всичко се въртеше около него. Синът му. Записите. Двете издадени плочи. Турнето в Скандинавия. Концертите в Хапнарфьордур. Също и този в градското кино довечера. Гласът му. Упражненията му по пеене, когато тя трябваше да ходи на пръсти из къщата, за да не им пречи, докато той стоеше прав до пианото, а баща им му акомпанираше. Наставляваше го, окуражаваше го да продължава напред, изразяваше цялата си обич към него, ако сметнеше, че се е справил добре, или проявяваше решителност и твърдост, ако му се стореше, че синът му не е достатъчно съсредоточен. Понякога си изпускаше нервите и го гълчеше, друг път го прегръщаше и му казваше, че е прекрасен.

Де да можеше и на нея да се падне парченце макар от това внимание, което бе отредено на брат й, от поощрението, което той получаваше всеки ден заради прекрасния си глас! Мислеше си, че тя е без значение, защото няма никакви способности, които да събудят вниманието на баща й. Понякога той казваше, че било жалко, дето тя няма никакъв глас. Смяташе за безнадеждна работа да я учи да пее, но тя си знаеше, че това не е вярно. Знаеше, че баща й не иска да пилее сили в подобно начинание, защото гласът й не беше нищо специално. Тя не притежаваше певческите способности на брат си. Можеше да пее в хора и да подрънква на пиано, но и двамата, баща й и учителят по пиано, при който той я прати, защото нямаше време да й обърне сам внимание, казваха, че не е музикална.

Докато брат й имаше прекрасен глас и дълбоко усещане за музиката, въпреки че беше само едно обикновено момче, също както тя беше едно обикновено момиче. Тя не разбираше кое ги разделя. Та той не беше по-различен от нея. Тя дори донякъде се грижеше за него и за възпитанието му, особено след като майка им се разболя. Той я слушаше, правеше каквото му казваше и я уважаваше. Тя също го обичаше, но изпитваше ревност, когато му обръщаха прекалено внимание. Не сподели с никого това чувство, което я плашеше.

Чу Гвюдлойгур да слиза по стълбата, след малко той се появи в кухнята и седна на масата до баща им.

— Също като мама! — каза той, когато я видя да налива кафе в чашата на татко им.

Брат й често говореше за майка им и тя знаеше, че го боли и че тя неимоверно много му липсва. Той се осланяше на нея, когато нещо се случеше, търсеше я, когато го подиграваха или баща му загубеше търпение, или просто когато имаше нужда от някого, който да го прегърне, без това да бъде специална награда за доброто му представяне.

Очакването и напрежението в дома им през целия този ден станаха почти непоносими надвечер, когато облякоха официалните си дрехи и поеха към градското кино. Изпратиха Гвюдлойгур чак зад сцената, където баща им поздрави диригента на хора. После се промъкнаха отпред в салона, който се изпълваше със зрители. Светлините угаснаха. Завесата се вдигна. Гвюдлойгур стоеше на сцената, по-скоро висок за възрастта си, красив и учудващо мъжествен. Най-после щеше да започне да пее с този свой тъжен момчешки глас.

Тя притаи дъх и затвори очи.

Осъзна се едва когато баща й я стисна за ръката толкова силно, че я заболя, и го чу да простенва:

— Мили боже!