Гласът

— Закарай я в управлението — рече Ерлендур на Сигурдур Оли, — затвори я в килията до Хенри Уапшот! Ще говорим с нея утре. — Той погледна сестрата. — Или вдругиден.

— Не можеш да направиш това! — възпротиви се Стефания. Ерлендур забеляза, че сериозно се е стреснала. — Нямаш основание да се отнасяш по този начин с мен. Защо искаш да ме вкараш в затвора? Какво съм направила?

— Излъга ни — отвърна Ерлендур. — Довиждане. После ще говорим — каза той на Сигурдур Оли.

Обърна се и тръгна в посоката, в която беше отишъл управителят на хотела. Сигурдур Оли хвана ръката на Стефания с намерението да я изведе навън, но тя не помръдна от мястото си, продължаваше да гледа подир отдалечаващия се Ерлендур.

— Добре — извика тя след него. Опита се да се освободи от Сигурдур Оли. — Това е ненужно. Можем да седнем и да говорим като нормални хора.

Ерлендур спря и се обърна назад.

— За какво? — попита той.

— За брат ми — отговори тя. — Ще си поговорим за брат ми, след като толкова искаш. Но не знам какво си мислиш, че ще спечелиш от всичко това.

Седнаха в стаичката на Гвюдлойгур. Тя поиска да отидат там. Ерлендур я попита дали друг път е идвала в мазето, но тя отрече да го е правила. Когато я попита дали се е срещала с брат си през всичките тия изминали години, тя повтори казаното отпреди, че не е имала никакъв контакт с него. Ерлендур беше напълно убеден, че лъже, че появяването й в хотела пет дни преди убийството на Гвюдлойгур бе свързано по някакъв начин с убийството, а не беше някаква чиста случайност.

Сестрата гледаше плаката с Шърли Темпъл в ролята на „Малката принцеса“, без да реагира нито с жест, нито с думи. Отвори гардероба и видя портиерската униформа. Накрая седна на единствения стол в стаичката, докато Ерлендур остана прав до шкафа. Сигурдур Оли щеше да се вижда с други съученици на Гвюдлойгур в Хапнарфьордур и ги остави сами в мазето.

— Тук е умрял — каза сестрата.

В гласа й не се долавяше и следа от жал.

Ерлендур се зачуди, също както и при предишната им среща, защо тази жена не таеше никакви чувства към брат си.

— Намушкан в сърцето — поясни Ерлендур. — Вероятно с нож от кухнята — добави той.

На леглото все още се виждаха следи от кръв.

— Изглежда невероятно бедно — каза тя и се огледа. — Да живее тук през всичките тези години! Какво си е мислел тоя човек?

— Надявах се ти да ми помогнеш да разбера.

Тя го погледна и замълча.

— Не знам — продължи Ерлендур. — Смятал е, че му е достатъчно. Някои хора си мислят, че не могат да живеят, ако нямат вила поне от петстотин квадрата. Разбрах, че той се е ползвал от определени облаги, като е живеел и работел в хотела. Имал е различни добавки към заплатата.

— Открихте ли вече оръжието на убийството? — попита тя.

— Не, но намерихме нещо, което може би прилича на него — отговори Ерлендур. Млъкна и зачака тя да каже нещо, но жената не обелваше и дума. Така мина доста време, докато тя не наруши тишината.

— Защо каза, че съм те излъгала?

— Не знам каква част от казаното от теб е лъжа, но със сигурност знам, че не ми казваш всичко, което знаеш. Не ми казваш истината. А най-много ме учудва реакцията ви, твоята и на баща ти, когато разбрахте за смъртта на Гвюдлойгур. Все едно че тя изобщо не ви засяга.

Тя го изгледа продължително и сякаш взе някакво решение.

— Три години беше разликата между нас — каза тя внезапно — и макар да бях толкова малка, спомням си момента, когато го донесоха вкъщи. Предполагам, че това е един от първите ми спомени в живота. Още от първия ден брат ми стана зеницата в окото на баща ни. Татко много се грижеше за него и мисля, че му беше отредил голяма роля в живота още от самото начало. Това не се случи от само себе си, както би трябвало може би да бъде, затова баща ни изчакваше брат ми да порасне, за тогава бяха плановете му.

— А ти? — попита Ерлендур. — Не видя ли баща ти и у теб гений?

— Той винаги е бил добър с мен — отвърна тя, — но обожаваше Гвюдлойгур.

— И го е натискал, докато го е пречупил.

— Иска ти се нещата да са прости — каза тя. — Но те рядко са такива. Мислех, че човек като теб, полицай, си дава сметка за това.

— В момента не става въпрос за мен — отвърна Ерлендур.

— Не — каза тя. — Естествено, че не.

— Как така Гвюдлойгур свърши в това килерче тук сам и изоставен? Защо толкова го мразите? Мога да си обясня позицията на баща ти, който е изгубил здравето си заради брат ти, но не разбирам защо ти имаш толкова сурово отношение към него.

— Изгубил здравето си? — попита тя и изненадано погледна Ерлендур.

— Когато го е блъснал надолу по стълбата — обясни Ерлендур. — Чух тази история.

— От кого?

— Няма значение. Вярно ли е? Осакати ли той баща си?

— Мисля, че това не ти влиза в работата.

— Наистина не ми влиза — каза Ерлендур. — Освен ако не засяга разследването. Тогава, боя се, влиза в работата на повече хора от вас двамата.

Стефания млъкна и се загледа в кървавите петна по леглото, а Ерлендур се зачуди защо бе поискала да говорят в стаичката, където бе убит брат й. Мислеше да я попита, но така и не стигна до това.