Гласът

— Да не искаш да кажеш…? — Ерлендур се опитваше да се ориентира в значението на казаното от нея. — Да не искаш да кажеш, че той е идвал в дома ви?

— Да.

— И е влизал вътре?

— Да.

— Мислех, че не общувате помежду си. Ти каза, че с баща ти не сте си имали работа с него от десетилетия. Че изобщо не сте били във връзка с брат ти. Защо излъга за това?

— Защото татко не знаеше.

— Не е знаел какво?

— Че брат ми идва у дома. Трябва много да сме му липсвали. Не го попитах, но трябва да е било така. След като го правеше.

— Какво точно беше това, което баща ви не е знаел?

— Че Гвюдлойгур е идвал понякога вкъщи през нощта, без да разберем, и е седял неподвижно в стаята, след което е изчезвал, преди да се събудим. Правил е това години наред, а ние нищо не знаехме.

Тя сведе очи към кървавите петна в леглото.

— Докато една нощ не се събудих и не го видях.

24

Сега Стефания не беше толкова високомерна, колкото на първата им среща, когато Ерлендур се подразни от липсата на каквото и да било чувство по повод смъртта на брат й. Помисли си, че може би твърде прибързано си бе направил изводи за жената. Не познаваше добре нито нейната история, нито нея самата, за да си играе на съдник. Внезапно изпита угризения за думите, които й беше казал — че няма съвест. Не беше негова работа да съди другите, макар и постоянно да попадаше в тази ситуация. Всъщност той нищо не знаеше за тази жена, която пред очите му се бе превърнала в нещастно и самотно същество. Даде си сметка, че животът й не е бил ложе от рози, първо е била дете, живяло в сянката на брат си, после — подрастващо момиче без майка, и накрая — жена, която не се е отделяла от родителя си и по всяка вероятност е жертвала личния си живот заради него.

Измина дълго време в мълчание. И двамата бяха потънали в собствените си мисли. Вратата на стаичката стоеше отворена и Ерлендур излезе в коридора. Изведнъж му се прииска да провери дали отвън няма някой, който да послушва. Погледна към лошо осветения коридор, но не видя никого. Обърна се и погледна в другата посока — там цареше пълен мрак. Помисли си, че за да отиде някой там, би трябвало да мине покрай вратата на килерчето, а Ерлендур да не го е забелязал. Никой нямаше в коридора. Въпреки това, когато се върна в стаичката, все още изпитваше странното усещане, че не са сами долу в мазето. В коридора се долавяше същата миризма, която бе усетил при първото си идване — необяснима миризма на изгоряло. Не се чувстваше добре на това място. Гледката на трупа се бе заклещила в съзнанието му и колкото по-добре опознаваше историята на човека в костюма на Дядо Коледа, толкова по-отвратителна ставаше картината, която таеше в спомена си. Знаеше си, че никога не ще успее да се отърве от нея.

— Всичко наред ли е? — попита Стефания.

— Да, всичко е наред — отвърна Ерлендур. — Глупава идея. Стори ми се, че има някой в коридора. Дали да не сменим мястото? Да идем да изпием по едно кафе?

Тя огледа стаичката още веднъж, кимна и се изправи. Минаха мълчаливо по коридора, нагоре по стълбите, после през фоайето и влязоха в трапезарията, където Ерлендур поръча две кафета. Седнаха в единия край, по-далеч от чуждестранните туристи.

— Баща ми не би бил доволен от мен — каза Стефания. — Винаги ми е забранявал да говоря за семейството ни. Не понася никакво вмешателство в личния си живот.

— Здравето му добро ли е?

— За възрастта си е много свеж. Но не знам…

Думите й заглъхнаха.

— Няма личен живот, когато имаш работа с полицейско разследване — поясни Ерлендур. — Да не говорим пък, когато е извършено убийство.

— Започвам да разбирам това. Искахме да се отърсим от случилото се, все едно че изобщо не ни засяга, но, предполагам, никой не може да остане безразличен при тия ужасяващи обстоятелства. Мисля, че така стоят нещата.

— Ако съм те разбрал добре — каза Ерлендур, — то вие с баща ти сте прекъснали всякакъв контакт с Гвюдлойгур, но той се е промъквал нощем в къщата ви, без да го усетите. Какви са били намеренията му? Какво е правил? За какво е идвал?

— Никога не получих ясен отговор от него. Седеше час-два в стаята, без да мърда. Иначе щях да съм го усетила много по-рано. Правил го е не всяка нощ, но по няколко пъти в годината в продължение на много години. Веднъж, преди около две години, лежах и не можех да заспя, после, към четири часа бях задрямала и ми се стори, че чувам някакво пукане долу в стаята. Естествено, стреснах се. Стаята на баща ми е на долния етаж и държа вратата му отворена през цялата нощ. Помислих си, че той се опитва да ме повика. Отново чух пукането и реших, че е влязъл крадец в къщата. Промъкнах се надолу по стълбата. Вратата на стаята на баща ми си стоеше така, както я бях оставила. Щом стигнах до преддверието, видях някакъв човек да се стрелка по стълбата в посока към избата. Извиках му. За мой ужас той се спря на стълбището, обърна се и се качи нагоре.

Стефания млъкна, гледаше пред себе си и изглеждаше така, сякаш се бе пренесла на друго място и в друго време.