Гласът

Може би усещане от детството в родния дом, изпитвано преди животът да се стовари върху му с непонятната си обърканост и съдбата да остави след себе си единствено разруха и мъка. Усещане от времето, когато е тичал из къщата, знаейки, че баща му, майка му и сестра му го подкрепят и обичат. Сигурно е идвал в къщата, за да поеме от спомените, които не е искал да изгуби, и е черпел сили от тях, когато е чувствал, че му е тежко.

А може и да е идвал в къщата, за да се разплати със съдбата, която тази къща му е отредила. Безжалостните изисквания от страна на баща му, тормозът в училище за това, че е „различен“, любовта на майката, която му е била по-скъпа от всичко, и голямата сестра, която също го е закриляла; ударът след концерта в градското кино, когато целият му свят се е срутил, а очакванията на баща му са се превърнали на прах. Какво може да бъде по-лошо за момче като него от това да се окаже неспособен да изпълни очакванията на баща си? След всичко, на което се е подложил, всичко, което баща му е направил, всичко, с което семейството му се е нагърбило. Пожертвал е детството си за нещо абсолютно непонятно за него самия, нещо, върху което не е имал никакво влияние. И което не се е осъществило. Баща му си е играл с детството му и фактически му го е отнел.

Ерлендур въздъхна.

На кого ли понякога не се иска да се прибере у дома?

Лежеше на леглото, когато внезапно чу слаб шум в стаята. Отначало не разбра откъде идва шумът. Помисли си, че грамофонът се е включил, но игличката не е попаднала върху плочата.

Надигна се и погледна към грамофона. Беше изключен. Отново чу същия звук и се огледа. В стаята беше тъмно и не се виждаше добре. Слаба светлина се процеждаше от електрическия стълб оттатък улицата. Понечи да запали лампата върху нощното шкафче, когато шумът се чу отново, този път по-високо отпреди. Не посмя да помръдне. Изведнъж си спомни къде беше чувал този звук.

Седна в леглото и впери очи във вратата. В слабата светлина видя мъничко човешко същество да лежи свито на кълбо в нишата при вратата. Гледаше го, посиняло от студ, подсмърчаше и трепереше така, че главата му подскачаше.

Това беше звукът, който Ерлендур познаваше.

Втренчи се в съществото, което го гледаше отсреща и се опитваше да се усмихне, но не успяваше заради треперенето си.

— Това ти ли си? — простена Ерлендур.

Съществото от нишата изчезна на мига. Ерлендур стреснато се събуди, бе наполовина изпаднал от леглото. Погледна към вратата.

— Ти ли беше това? — изпъшка и в съзнанието му изплуваха откъслеци от съня — вълнените ръкавици, шапката, зимното палто и шалът. Това бяха дрехите им, когато потеглиха от къщи.

Дрехите на брат му.

Който зъзнеше в студената стая.

26

Дълго време стоя мълчалив до прозореца и наблюдава как снегът се сипе към земята.

Накрая отново започна да преглежда касетите. Сестрата на Гвюдлойгур не се появи отново на екрана, нито пък друг, когото Ерлендур да разпознава, с изключение на неколцина от персонала, които идваха или се тръгваха от работа.

Телефонът в стаята звънна и Ерлендур вдигна слушалката.

— Струва ми се, че Уапшот казва истината. — Гласът беше на Елинборг. — Познават го добре в колекционерските магазини и на пазара за употребявани вещи.

— Там ли е бил по времето, за което ни каза?

— Показах им негови снимки и ги питах за точното време, когато е бил при тях, и всички бяха горе-долу единодушни, достатъчно, за да не може да е бил в хотела, когато Гвюдлойгур е бил убит.

— И на мен не ми прилича на убиец.

— Той е педофил, но вероятно не и убиец. Какво смяташ да правиш с него?

— Като че ли ще го изпратим в Англия.

Прекъснаха разговора си и Ерлендур седна, за да обмисли убийството на Гвюдлойгур. Не стигна до никакво заключение. Замисли се за Елинборг и скоро в съзнанието му изплува случаят с момчето, чийто баща колежката му бе намразила заради издевателствата над собствения му син.

„Не си единствен“ — беше казала тя на бащата.

Не се опитваше да го успокоява. Тонът й бе обвинителен, сякаш искаше той добре да разбере, че е просто един от многото садисти, които злоупотребяват с децата си. Искаше да го остави да чуе това, в което бе участник. Да чуе статистиките, които се отнасяха до такива като него.

Беше ги проучила. Почти четиристотин деца са били прегледани в Детската болница по подозрение в понесено насилие за периода от 1980 до 1999 година. От тях за двеста трийсет и два случая е ставало въпрос за сексуално насилие и за четиридесет и три — за физическо нараняване и побой.

„Интоксикация с медикаменти. — Елинборг повтори: — Интоксикация с медикаменти и липса на родителски грижи също фигурират в статистиките.“

И със студено спокойствие зачете от списъка: „Наранявания по главата, счупени кости, рани от изгаряния, прорезни рани, ухапвания“.

Още веднъж препрочете списъка и погледна бащата в очите.

„Има съмнения, че две деца са умрели вследствие на физическо насилие през тези двайсет години — каза тя. — Нито един от случаите не е отишъл в съда.“