Гласът

Каза му още, че според специалистите ставало дума за недоизследван проблем, което на човешки език означава, че вероятно случаите са били много повече.

„Във Великобритания — продължи тя — умират по четири деца седмично заради лошото отношение към тях. Четири деца! — повтори тя. — Всяка седмица! Искаш ли да знаеш какви причини са били изтъквани?“ — попита Елинборг.

Ерлендур стоеше в стаята за разпити и не помръдваше. Той присъстваше само за да помогне на колежката си, ако тя има нужда от съдействие, но му се стори, че се справя и без него.

Свел глава, бащата се взираше в свитите си длани. Погледна към магнетофона. Не бяха го пуснали да записва. Това не беше същински разпит. Адвокатът на бащата не бе предупреден, но човекът не протестира и все още не бе започнал да се оплаква.

„Ще ти цитирам няколко — каза Елинборг и започна да изброява причините, поради които родителите са подлагали децата си на издевателства. — Стрес, финансови затруднения, болест и безработица, изолация и липса на подкрепа от партньора, моментна лудост.“

Елинборг погледна към бащата.

„Мислиш ли, че нещо от това пасва в твоя случай? Моментна лудост може би?“

Той не отговори нищо.

„Някои не успяват да се справят. Има регистрирани случаи, когато родителите са толкова обхванати от угризения за стореното, че сами желаят да бъдат заловени. Това познато ли ти е?“

Той мълчеше.

„Отиват с детето на лекар, да речем, при личния доктор, защото детето е със силна простуда. Но не е настинката, заради която всъщност отиват, а за да може лекарят да обърне внимание на раните по детето, на синините му. Искат да бъдат разкрити. И знаеш ли защо?“

Бащата продължаваше да мълчи.

„Защото искат да им олекне. Някой да поеме контрола върху всичко това, да поеме контрола върху нещо, с което те не могат да се справят сами. Неспособни са да го направят и се надяват докторът да види, че нещо се случва.“

Тя погледна бащата. Ерлендур наблюдаваше случващото се, без да отрони и дума. Притесняваше се, че може би Елинборг бе отишла твърде далеч. Тя полагаше всички сили да демонстрира професионализъм, да покаже, че въпросът не я засяга лично. Изглеждаше обаче, че тази битка ще се окаже безнадеждна за нея, и като че ли тя самата си даваше сметка за това. В това дело Елинборг бе допуснала прекалено много да се обвърже емоционално.

„Говорих с твоя семеен лекар — каза тя. — Той каза, че два пъти е изпращал сигнали в Комисията по закрила на детето заради наранявания по момчето. И двата пъти комисията е разследвала случаите, но не е стигнала до никакво заключение. Детето не е казало нищо, ти също не си признал каквото и да било. Не е едно и също да искаш да разкажеш за насилието и това да поемеш отговорност за него, когато се наложи. Прочетох докладите. В последния твоят син е запитан какъв е характерът на вашата връзка, но изглежда, че той не е могъл да разбере въпроса. Попитан е отново: «На кого вярваш най-много?»“. И той отговаря: „На моя татко. Вярвам на татко най-много от всички“.

Тя млъкна.

„Това не ти ли се струва чудовищно?“ — попита след малко.

Погледна нагоре към Ерлендур, после отново обърна очи към бащата.

„Не ти ли изглежда чудовищно?“

Ерлендур се замисли, каза си, че едно време той също щеше да отговори като момчето. Щеше да назове баща си.

Щом се запролети и снеговете започнаха да се топят, баща му пое към планината да търси сина си. Опитваше се да изчисли пътя на детето в бурята с оглед на мястото, където бяха открили Ерлендур. Изглежда, психически се беше съвзел донякъде, но чувството за вина продължаваше да го измъчва.

Обиколи планината, превали върха й, отиде по-далеч, отколкото изобщо имаше някаква вероятност синът му да е стигнал, но тъй и не го откри. Разпъваше палатка по време на търсенето си, Ерлендур го придружаваше, понякога майка му вземаше участие в издирването, друг път съседите им помагаха, от момчето обаче нямаше и следа. А трябваше да открият трупа му. Той не беше умрял за тях в истинския смисъл на думата, просто беше изчезнал. Раната им стоеше отворена и от нея се процеждаше неописуема мъка.

Ерлендур се бореше с болката по свой начин. Беше му зле не само защото бе загубил брат си. Собственото си оцеляване приемаше за късмет, но се чувстваше виновен, задето намереният се оказа той, а не по-малкият му брат. Виновен беше, задето бе изпуснал ръката на брат си, започна да го спохожда и мисълта, че той самият трябваше да е умрял. Защото беше по-голям и носеше отговорност за брат си. Открай време беше така. Той се грижеше за него, той го пазеше. Когато си играеха. Когато бяха сами вкъщи. Когато ги изпращаха да свършат някаква работа. Той носеше отговорността и спазваше този принцип. Но в конкретния случай не успя и може би не заслужаваше да бъде спасен, след като братчето му загина. Не знаеше защо е оцелял. И понякога си мислеше, че може би щеше да е по-добре той да лежи нейде в планината.