Гласът

Никога не сподели тези свои мисли с родителите си. Баща му се бе затворил в собственото си чувство за вина и не искаше околните да го закачат. Майка му не беше на себе си от мъка. И двамата казваха, че имат вина за случилото се. Помежду им цареше странно мълчание, което бе по-гръмогласно от който и да е писък, а Ерлендур водеше своята битка в самота и размишляваше за отговорността, вината и късмета.

Ако не бяха намерили него, щяха ли да намерят брат му?

Там до прозореца той разсъждаваше за влиянието, което изчезването на брат му бе оказало върху живота му, и дали това влияние не беше по-голямо, отколкото си даваше сметка. Откакто Ева Линд започна да му задава въпроси, често си припомняше нещастните събития от миналото. Нямаше лесен отговор за въпросите на дъщеря си, но вътре в себе си знаеше къде да го търси. Нерядко се беше питал за онова, което най-много вълнуваше Ева, когато бе настоявала пред него да му разкаже за миналото си.

На вратата се потропа и Ерлендур се отдалечи от прозореца.

— Влизай! — извика той. — Отключено е.

Сигурдур Оли отвори вратата и влезе в стаята. Целия ден бе прекарал в Хапнарфьордур в разговори с хора, които бяха познавали Гвюдлойгур.

— Нещо ново при теб? — попита Ерлендур.

— Разбрах как са му викали. Спомняш си, новия прякор, дето му лепнали, когато всички са се настървили срещу него.

— Да, кой ти го каза?

Сигурдур Оли изпъшка и седна на леглото. Жена му Бергтора му беше трила сол на главата, задето не си стоял вкъщи сега, когато настъпвали коледните празници, и че тя трябвало да се грижи сама за всичко в цялата празнична суматоха. Той имаше намерение да се прибере у дома и да излезе с нея да купят коледното дърво, но първо трябваше да се види с Ерлендур. Пътьом към хотела й бе казал това по телефона, както и че ще бърза да се прибере, но тя бе слушала подобни приказки прекалено често, за да им повярва, и се вкисна още преди да прекъснат разговора.

— През цялата ли Коледа ще стоиш в тази стая? — попита Сигурдур Оли.

— Не — отговори Ерлендур. — Какво разбра в Хапнарфьордур?

— Защо е толкова студено тук?

— Парното — отвърна Ерлендур. — Нещо не загрява. Давай по същество!

Сигурдур Оли се усмихна.

— Ти купуваш ли елха? За Коледа?

— Ако някога бих купил елха, то ще е за Коледа.

— След няколко опита открих човек, който каза, че добре познавал Гвюдлойгур в миналото — каза Сигурдур Оли.

Знаеше, че разполага с информация, която може изцяло да промени хода на разследването, и с удоволствие държеше Ерлендур в напрежение.

Сигурдур Оли и Елинборг си бяха поставили задача да говорят с всички, които са ходели с Гвюдлойгур на училище или са го познавали в онези години. Повечето си спомняли предимно за доброто му пеене и за подигравките, които съпътствали славата му. Неколцина си спомняли прекрасно и него, и какво се случило след като осакатил баща си. Но един човек бил много по-близък с момчето, отколкото Сигурдур Оли можел да си представи.

Съученичка на Гвюдлойгур го насочила към този човек. Тя живеела в еднофамилна къща в най-новата част на Хапнарфьордур. Сигурдур Оли й се бил обадил сутринта, тъй че тя го очаквала. Поздравили се с ръкостискане и тя го поканила в стаята. Била омъжена за летец, работела на половин ден в книжарница, децата й били пораснали.

Разказала му в подробности за познанството си с Гвюдлойгур, което всъщност не било кой знае колко задълбочено, споменала нещичко и за сестра му, за която знаела, че била малко по-голяма на възраст. Смътно си спомняла, че той изгубил гласа си точно когато пред него се очертавало прекрасно бъдеще, но не знаела какво се е случило с него, след като завършили училище, и доста се стреснала, когато научила от медиите, че той бил човекът, когото намерили убит в мазето на хотела.

Сигурдур Оли слушал всичко това разсеяно. Повечето неща вече ги бил чувал от други съученици на Гвюдлойгур. Тя приключила разказа си и той я попитал дали знае какъв прякор е имал Гвюдлойгур в детството си, подигравателен прякор. Тя не помнела никакъв прякор, но щом видяла, че Сигурдур Оли се приготвя да си ходи, добавила, че преди доста време била чула някои неща за Гвюдлойгур, които можели да се окажат интересни за полицията, ако последната вече не ги знаела, разбира се. „Какви неща?“ — попитал Сигурдур Оли, докато ставал да си тръгва.

Тя му казала и останала много доволна от факта, че й се удало да събуди интереса на полицая.

„Жив ли е все още този човек?“ — попитал Сигурдур Оли.

Жената отговорила, че не знае нищо повече, но му казала името на човека. Станала и донесла телефонния указател, където Сигурдур Оли намерил и адреса му. Живеел в Рейкявик. Казвал се Балдур.

„Дали това е човекът?“ — попитал Сигурдур Оли.

„Не знам нищо повече — отвърнала жената и се усмихнала с надеждата, че е помогнала на полицая. — Навсякъде се приказваше за това“ — добавила тя.

Сигурдур Оли тръгнал веднага към адреса, като се молел човекът да си е вкъщи. Денят превалял. Трафикът в посока към Рейкявик бил тежък и пътьом Сигурдур Оли звъннал на Бергтора, която…