Грабеж по сценарий

— Някои от доброволците имат навика да оставят магазина за подаръци без наблюдение, за да изтичат да си вземат кафе. — Тя щракна няколко снимки на хляба. — Правят го, без да заключат, просто окачват табелка с надпис „Връщам се след пет минути“. Толкова са доверчиви. Време беше да се случи нещо такова — отбеляза тя.

— Кражбата не е от магазина за подаръци, госпожо Лайън — намеси се Кайли. — Изчезнали са шест апарата за диализа.

— Шест… Изобщо не разбирам — зачуди се тя, докато внимателно заливаше с черпак сос от тенджерата ризотото. — Работя в магазина за подаръци, но… О, боже! Бях при новите апарати за диализа миналата седмица!

— Правили сте снимки — подсети я Кайли и посочи към фотоапарата й.

Повечето хора, независимо дали са виновни, или не, биха отговорили с обида нещо от рода на: Вие за апаш ли ме вземате?, но не и Лин Лайън. Тя сложи ръката, която не разбъркваше ризотото пред устата си, очите й се насълзиха и една сълза се плъзна по бузата й.

— Това е толкова объркващо! — заяви.

— Какво правехте в забранената зона? — попита Кайли с тона и изражението на „лошото ченге“.

— Там не пишеше, че е „забранена зона“, а и вратата не беше заключена. Имам приятелка в друг щат, която работи като медицинска сестра в диализен център. Разказвах й за новото оборудване, което е закупено в „Мърси“, и тя ме помоли да й изпратя снимка, което и сторих. Това е всичко. Мислех, че е безобидно. Не мога да повярвам, че ме обвинявате в кражба!

— Никой не ви обвинява в нищо — поясни Кайли, — просто ви задавам няколко рутинни въпроса.

— Ако ме познавахте, нямаше да ме питате такива неща. Аз не крада. Моята страст са готварството и доброволческата работа. Душата ми се нуждае от изкупление и го получавам от това, което правя.

Сълзите в очите й бяха изчезнали.

— Ала и аз също имам няколко въпроса — заяви Лин. — Как според вас съм успяла да изнеса шест диализни апарата извън болницата? И какво бих могла да правя с тях, ако ги имах? Това е не само объркващо, направо е безумно! Освен ако не възнамерявате да ме арестувате, бих ви помолила да напуснете дома ми.

Тръгнахме си.

— Хвана ли се на представлението й? — попита ме Кайли веднага щом влязохме в колата.

— Откъде знаеш, че беше представление? Ти й подхвърли доказателство, а тя разполагаше с достоверно обяснение — отговорих аз.

— О, моля ти се — продължи Кайли, — симпатична девойка си стои у дома в кухнята и включва пръскачките за поливане на моравата. Момчетата винаги си падате по такива образи — подразни ме тя.

— Значи изведнъж станах просто момче? А аз мислех, че съм ченге.

— И аз съм ченге, ала първото нещо, което си помислих, беше, че ако трябва да изпратя някого да обере болница, бих избрала такъв, който ще мине незабелязан от охраната. Тя се вписва в картинката.

— Е, в момента нямаме нищо, за което да се хванем и да продължим — отбелязах аз.

— Ами защо тогава не ми помогнеш да обиколим останалите обрани болници, за да видим дали Лин Лайън не е била доброволка в някоя от тях.

С Кайли се ръководехме от сходни инстинкти и обикновено работехме в синхрон, когато се налагаше да разпитваме някого. Бях сигурен, че в настоящия случай преценката ми беше правилна, но този път тя все още беше обзета от гнева към Спенс и си го изкарваше на Лайън.

— Става — съгласих се аз. — Искаш ли да се отбием и в другите болници?

— Естествено. Полицейската работа е моята страст, Зак, а в момента това ще ми дойде добре — заяви тя. — Освен това никога не пропускам възможност да докажа, че съм по-умна от теб.

12

До миналата вечер най-скъпата вещ в миниатюрния апартамент на Теди Райдър в Долен Ийст Сайд беше телевизорът с марка „Джей Ви Си“, който Теди беше купил за двеста долара от сайта Overstock.com. Сега го надминаваше огърлицата със смарагди и диаманти, оставена на масичката за кафе.

Теди не беше спал от обира насам. Бяха взели оръжията само така, за респект, не беше планувано да убиват никого. Партньорът му, Реймънд Дейвис, беше натиснал спусъка, но се кълнеше, че вината не била негова. Виновен бил изцяло мъжът от лимузината, който беше сграбчил оръжието. След това Реймънд се беше изтегнал на леглото и спа като пън чак до седем часа на следващата сутрин.

Сега беше навън и се опитваше да предоговори сделката с Джеръми.

— Петдесет хиляди са нищо. Ще вдигнем цената до половин милион — заяви Реймънд, след като изгледаха новините и разбраха, че огърлицата струва осем милиона.

По-късно същия следобед той най-накрая се върна от срещата с Джеръми. Един поглед към лицето му беше достатъчен на Теди, за да определи, че всичките преговори бяха изтекли в канала.

— Джеръми е задник! — изруга Реймънд.

— Колко взе? — попита Теди.

— Повече от първоначалната сделка, но по-малко, отколкото се надявах.

— Колко?

— Деветдесет хилки.

— За всеки ли?

— Не. Деветдесет общо за цялата каша.

— Той да не е луд? — избухна Теди. — Все пак не го молим за пари, с които да си купим цигари и бира! Трябват ни достатъчно, така че да можем да изчезнем.

— Да не мислиш, че не съм му го казал?