Грабеж по сценарий

— Ще дойда с теб — казах аз.

Влязохме на площадката и по пътя си срещнахме мъж, от чиито гърди стърчеше окървавен нож, подминахме изгорял градски автобус и две монахини, които се бяха отделили настрана за цигарена пауза. Колкото и сюрреалистично да изглеждаше всичко наоколо, нищо не би могло да ни подготви за опустошението в Четвърто студио. Имаше вид, сякаш някой се беше опитал да го срине с топуз.

Шели ни очакваше пред сцената.

— Само за протокола ще спомена, че няма да подавам официален сигнал за този погром — побърза да обясни той на Кайли. — Вие двамата не сте тук като ченгета. Обадих ти се, защото си негова съпруга.

— Благодаря ти — кимна тя.

След това пристъпи внимателно през разбитите стъкла и разцепените дървени модули, разпръснати из цялото помещение, представлявало работната зала на полицаите от сериала. Навсякъде имаше преобърнати бюра и разбити компютри, а най-голямата обида беше отправена към окачения на стената герб на Нюйоркската полиция — беше напръскан с яркочервен спрей. Сигурен съм, че изборът на цвят направи впечатление и на Кайли.

Тя прекоси помещението и влезе в съседната снимачна площадка, където се намираше спалнята на Кейти Макдугъл. Прескочи парчетата натрошено огледало и стъклени шишенца, които са били върху тоалетката, и потръпна, щом стигна до леглото на Кей-Мак. Върху него всички чаршафи, възглавниците и матракът бяха разрязани и изтърбушени.

Кайли застина за миг.

— Шели, ужасно много съжалявам — прошепна тя. — Знам, че е ядосан на мен, защото не исках да го пусна да се прибере обратно в апартамента, но…

— Аз също го изритах — прекъсна я той. — Ядосан е и на двама ни и с това ни изпраща послание.

— Какво послание? — зачуди се Кайли.

Шели не отговори.

Каквото и да беше, то беше пределно ясно.

11

— Призовавам към спазване на правилото НШВР — предупредих Кайли, когато излязохме на паркинга.

Лека усмивка се прокрадна по лицето й. Всеки път, когато беше ядосана, тя шофираше като състезател от НАСКАР, затова с нея имахме споразумение — „Никакво Шофиране по Време на Раздразнение“.

— Стига, Зак, не ми се е случвало да разбия кола след онзи случай през…

— Януари — уточних аз. — На косъм си от това да получиш тримесечна забрана за шофиране.

Усмивката й се разля по цялата физиономия и тя ми подхвърли ключовете.

Пътят от студиото до апартамента на Лин Лайън на Уест Енд авеню се оказа само петнайсет минути, като през цялото време с Кайли не спряхме да говорим. Темите прескачаха от случая на Елена Травърс, през болничните обири и накрая стигнаха и до това как вървеше моето скорошно съвместно съжителство с Черил. Единственото нещо, за което Кайли така и не отвори дума, беше огромният въпрос, надвиснал над двама ни — темата за съпруга й наркоман.

Сигурен съм обаче, че непрекъснато мислеше за това. До момента беше отклонявала съветите на консултантите от центъра за рехабилитация. Кайли не можеше да стои на едно място и обичаше да действа. Ала сега, след като видя разрухата, която Спенс беше причинил в „Силвъркъп“, тя вече не беше способна да гледа безучастно, дори и мъжът й да не беше стигнал „до дъното на блатото“.

Спряхме на паркинга пред „Линкълн Тауърс“ — осеметажна луксозна сграда, издигаща се сред пейзажа на осемстотин квадратни метра в самия център на модния манхатънски район Горен Уест Сайд. Не беше типичното място, на което човек очаква да намери някой продавач на крадено медицинско оборудване.

Снимката в близък план на Лин Лайън, прикрепена в досието на Хътчингс, не я представяше в пълния й блясък. Жената ни отвори входната си врата, облечена в джинси, сив пуловер и готварска престилка, опръскана със сос. Дори и без грим и с коса, прибрана зад син тюрбан, при вида й изпитах онова необяснимо въодушевление, което връхлита мъжете, озовали се ненадейно очи в очи с естествено красива жена.

Представихме й се и й съобщихме, че сме дошли, за да й зададем няколко въпроса.

— Тъкмо съм се заела да готвя — каза тя. — Можете ли да дойдете малко по-късно?

— Не, госпожо. Не можем да чакаме — настоя Кайли.

— И ризотото ми не може. Ще трябва да дойдете с мен в кухнята. — И преди да възразим, ни поведе навътре. — Имам собствен блог за храненето и в момента работя върху следващата си публикация — обясни тя.

Озовахме се в разхвърляна кухня, където веднага долових характерния аромат на гъби.

— Приготвям моята версия на ризото с манатарки и аспержи — обясни Лин Лайън и взе дървена лъжица, с която разбърка нещо в плитка тенджера. — За какво става въпрос?

— Имало е обир в болница „Мърси“ — започнах аз.

— Е, това едва ли е голяма изненада — измърмори тя. И хладно добави: — Аз ги предупредих.

След това с маниера на телевизионен готвач се обърна към фурната и извади оттам тава с прясно изпечен хляб, остави я на кухненския плот и взе фотоапарат.

— Какво намеквате с това, че сте ги предупредили? — попитах аз.