Грабеж по сценарий

През следващите единайсет години Спенс Харингтън не беше докосвал алкохол или наркотици. След това започна отново. Оттогава насетне той непрекъснато ту влизаше, ту излизаше от центрове за лечение, мъчейки да се отърве от налегналия го проблем. Първоначално беше в Кънектикът, Орегон, а сега в клиниката „Добър избор“, която предлагаше дневна програма тук в Ню Йорк.

— Майк, знам какви са правилата, но те са скапани! — повиши раздразнено глас Кайли. — Естествено, че мога да направя нещо! Както и да е.

Отговорът на Майк очевидно не й хареса, съдейки по реакцията й — даде газ и натисна ядно клаксона към жълтото такси пред нас.

— Съжалявам, Майк, но в случая не става въпрос за възможност — възрази тя. — Това е, защото съм негова съпруга.

Таксито пред нас отказа да се отмести, затова Кайли го заобиколи с рязка маневра отдясно, като едва не го изблъска в разделителната мантинела.

— Добре, благодаря ти. Ще поддържаме връзка. — И затвори телефона.

— Какво става? — попитах.

— А, грешен номер — отговори тя и зави с колата към отбивката за Източна 53-та улица.

Отне ни по-малко от минута да стигнем до болница „Мърси“ на Първо авеню. Кайли паркира в забранената за спиране зона, изключи двигателя, обърна се към мен и каза само:

— Спенс е изчезнал.

— Как така? — не разбрах аз.

— Обади се съветникът му, Майк Данехи. Спенс не се е появявал в клиниката през последните три дни.

— Опитали ли са се да се свържат с него?

— О, да. Обаждали са се, за да го уведомят, че го изключват от програмата, но не успели да го открият, така че накрая решили да ми позвънят.

— Какво искат от теб?

— О, Майк беше достатъчно ясен. Предупреди ме да не предприемам нищо. Каза още, че Спенс трябвало да стигне до самото дъно, преди сам да успее да намери начина, по който да се измъкне от това блато.

— Съветът ми се струва добър — отбелязах аз. — Ти обаче май не си падаш много по добрите съвети.

Погледна ме и се усмихна леко.

— Имаш ли нужда от помощ? — попитах.

Тя не отговори.

— Кайли, твоят зависим от наркотици съпруг е изчезнал. Искаш ли помощ? — повторих.

— Да, по дяволите, Зак! Но в момента съм прекалено твърдоглава, за да те помоля.

— Значи всичко е наред. Не се налага да молиш — отговорих.

9

С влизането в офиса на Грег Хътчингс човек не би могъл да предположи, че той беше герой. Бях работил с него и знаех, че е награждаван с куп медали, но тук в болница „Мърси“ нямаше и следа от предишната му работа в нюйоркската полиция.

— Хъч, къде са всички снимки с шефове, които те окичваха с медали? — попитах.

— Тук е корпоративна Америка, Зак. Никой не се интересува от старата ми слава. Интересуват се повече от резултатите, които постигам в голфа, и какво скъпоструващо оборудване за играта съм си купил през уикенда.

— Чух, че сте имали малък инцидент — започнах аз. — Как можем да ви бъдем от полза?

— За начало нека те осветля малко по въпроса за превенцията на кражбите — започна той. — Ако това беше някой супермаркет, от който задигаха замразен грах, щях да инсталирам видеокамери в помещенията. Тук в „Мърси“ обаче, ако искам да наблюдавам скъпите машинарии в центъра за диализи, няма как да инсталирам камери там. Законът за здравното осигуряване забранява видеонаблюдението там, където се намират разпознаваеми пациенти. Ситуацията е, сякаш управляваме музей, охраната трябва да не гледа хората, които разглеждат картините. А така колко време според теб ще мине, преди да започнат да изнасят произведенията на Пикасо през вратите?

— Въпреки това имате камери в публичните зони — обади се Кайли. — Ако някой се опита да излезе оттук с част от оборудването, ще го видите в коридора.

— Мислите ли? — Той се обърна към панела с монитори на охранителната система, монтирани на стената. — Привидно покриваме доста голяма част от района, но в действителност имаме очи само в двайсет процента от комплекса. Болницата не иска да се превръща в Биг Брадър и вместо да монтираме камерите на открито, така че самото им присъствие да действа превантивно, трябва да ги крием зад решетките на вентилацията или зад табелките „Изход“ и детекторите за дим.

Хъч посочи един от мониторите.

— Виждате ли този лаборант? В момента прехвърля подвижния рентгенов апарат от радиологията в следоперативното отделение. А тук се вижда човек с ЕКГ машина, който чака пред асансьора. Ето и тази количка за храна. Как можем да разберем, ако някой е пъхнал апарат за ултразвук под чиниите с крокети от сьомга? Тук всичко е на колела. Мога да го наблюдавам непрекъснато как се придвижва из публичните зони, но няма как да знам дали се връща обратно в кабинетите, или е скрито и измъкнато направо от входните врати.

— Разкажи ни за последната кражба — помолих аз.

— Закупихме шест ултрамодерни апарата за диализа и ги държахме под ключ, докато производителят дойде, за да проведе обучение за използването им. И шестте изчезнаха. Който и да ги е отмъкнал, е знаел кода за достъп до помещението и е бил наясно как да ги изнесе от болницата, без да бъде заснет от нито една от камерите.

— Значи са работили с човек отвътре — отбеляза Кайли.