Грабеж по сценарий

— Виж, Сет, ще те улесня — започна Кайли и се изправи над него. — Само ми кажи къде да намеря Спенс и ще те оставя да си ходиш.

— Да ме оставиш да си ходя? Мога да си тръгна винаги когато пожелая! Вие нахлухте тук без причина. Ако обаче искате да ме закопчаете, добре — действайте! Ще обясня на адвоката си, че ченгето, което ме е арестувало, е жена на наркопласьора ми.

— Полагам огромни усилия да се държа добре с теб — продължи тя с гробовно спокоен глас. — Последен шанс, Сет. Къде е Спенс?

— Искаш да знаеш къде е Спенс ли? Ей сега, веднага… — Той вдигна поглед към нея, след което разтвори краката си още по-широко. — Само че първо да го духаш!

Това беше напълно достатъчно за жената без план до този момент мигновено да измисли брилянтна стратегия за действие. Тя го изрита здраво в топките.

Сет се сви на кълбо, пищейки от умопомрачителната болка, която само някои мъже бяха преживявали, но от която всички се страхуваха.

Сграбчих я за ръка и я дръпнах настрана, в случай че Кайли решеше, че не е била достатъчно ясна. Така през следващите три минути наблюдавахме как Сет се гърчеше задъхан на пода, съсипвайки ръчно тъкания персийски килим на Шели с повръщаното си.

В крайна сметка гърчовете му престанаха и той най-накрая остана свит, стенейки и скимтейки леко.

— Марко — обърна се Кайли към мъжа на дивана с глас малко по-силен от шепот, — видя ли какво стана току-що? Приятелят ти тук долу заяви, че можел да си тръгне по всяко време, когато пожелае. Така като го гледаш, мислиш ли, че може да ходи?

Марко поклати глава, а в ококорените му очи се четеше страх. Той приседна с плътно притиснати колене и две шепи, захлупили интимните му части.

— Кълна се в дъщеря си — не знам къде отиде Спенс. Ние с него сме само приятели. Аз нямам много пари, но съм наясно откъде да се снабдя с качествена стока, така че с него сме добър отбор.

Телефонът ми иззвъня и вдигнах.

— Открихте ли вече Ани Райдър — чу се гласът на Кю от другата страна на линията.

— От Националния център за криминални разследвания още работят по това.

— Значи беше прав — позасмя се Кю. — Моята база данни е по-добра от тяхната. Ани се е върнала отново в Ню Йорк. Наела си е апартамент в Астория.

Той ми продиктува адреса й на авеню „Хойт“. Прекъснах разговора и кимнах на Кайли:

— Имаме попадение при Ани.

— Приключихме тук — кимна тя, после погледна към Марко. — Изнеси този безполезен боклук със себе си на излизане.

Марко задърпа Сет и го накара да се изправи на крака, след което на практика го отнесе до входната врата.

Кайли заключи апартамента и написа съобщение на Шели, че може да изпрати екип да почистят, както и ключар.

— Благодаря ти — каза ми тя веднага щом се върнахме в колата. — Бях като побъркана, когато се изнесохме от офиса на Кейтс, и това, че беше с мен, ми помогна да се успокоя.

Усмихнах се. Общо взето Кайли се беше държала доста спокойно, но се съмнявах дали Сет щеше да се съгласи с това.

33

— През Ед Кох или през Робърт Ф. Кенеди? — попита Кайли, преди да се включим в градския трафик.

Засмях се на глас. Ани Райдър живееше в Куинс, а ние се намирахме в Манхатън — в противоположния край на Ийст Ривър. Имаше само два начина да се стигне отсреща и нито един от тях не можеше да се счита за по-бърз от другия. След като вече се бяхме сдърпали за това, че тя ръководеше парада през цялото време, сега Кайли се опитваше да ми прехвърли отговорността за следващото критично решение с определянето на моста, по който да минем.

— Не срита ли достатъчно топки за днес? — попитах я аз. — Няма значение, стига да ме откараш дотам жив.

Минахме през моста Робърт Ф. Кенеди.

Райдър живееше на седмия етаж на новопостроена петнайсететажна жилищна сграда, предназначена да осигурява достъпни жилища за възрастни наематели. Кайли позвъни на звънеца й във фоайето.

— Госпожо Райдър — започна тя, — от нюйоркската полиция сме. Може ли да ви зададем няколко въпроса?

— Само ако се идентифицирате — прозвуча гласът по домофона. — Не мога да ви отворя вратата, ако не ми покажете доказателство, че наистина сте полицаи.

Кайли ме погледна и се усмихна. Ани успешно играеше ролята на притеснена от крадци възрастна дама. Същият цирк продължи и пред вратата на апартамента й, докато не й доказахме, че сме истински полицаи, и тя в крайна сметка ни позволи да влезем.

Срещу Ани на два пъти бяха повдигали обвинения за измами, но нищо не беше издържало срещу нея в съда. Въпреки това снимката й все още фигурираше в нашата база данни. Жената, която ни отвори вратата обаче, нямаше нищо общо с лицето от полицейските снимки — с онзи проницателен, студен като лед поглед и надменно вирната брадичка на петдесетинагодишна жена. Сегашната беше с двайсет години по-възрастна и с прибраната си в кок сива коса и топлата весела усмивка приличаше повече на жена, която биха избрали да играе бабата фермерка в някоя от рекламите по „Холмарк“.

— С какво мога да ви помогна, полицаи? — попита тя.

— Търсим сина ви Теди — казах.