Грабеж по сценарий

— Радвам се, че дойдохте — продължи Кейтс. — Тъкмо обсъждахме докъде сме стигнали с болничните обири. Торес, разкажи им какво пропуснаха.

— Лин Лайън не е припарвала близо до болница, откакто започнахме да я следим — обясни Торес. — Знае за нас.

— Не знае за нас — поправи я Бетанкорт. — Знае, че прикритието й е нарушено, и този, с когото е работела, също е наясно с това. Изглежда, дните й на вътрешен човек са преброени.

— И сега какво? — попита Кайли. — Няма как да ги чакаме да ударят друга болница с надеждата да се провалят.

— Напротив. Ще ги чакаме да ударят друга болница — отбеляза Кейтс, — ала този път ще бъдем вътре в болницата и ще сме готови да ги посрещнем.

— В петте квартала има над сто големи болнични заведения — отбеляза Кайли. — Не можем да покрием всички.

— Достатъчно е да бъдем само в едно и Черил има идея как да свием обсега единствено до правилната болница. Ще я оставя тя да ви обясни — заяви Кейтс.

Забележката й беше право в целта и на Черил й отне по-малко от минута, за да ни представи идеята си.

— О, харесва ми — каза Кайли, — но няма как да го направим без съдействието на Хауърд Сайкс.

— Тогава говорете с него и се върнете да ми докладвате — нареди Кейтс. — С това сегашната ни среща приключи.

Групата ни се разпръсна и Черил мина покрай мен в коридора.

— Черил, може ли да поговорим? — последвах я аз.

Тя посочи с ръка просторната открита зала наоколо, пълна с полицейски очи и уши.

— Тук не е подходящото място за разговор, Зак.

— Трябва да ти кажа само шест думи — настоях аз.

— Добре. — Тя ми направи знак да я последвам. Отвори вратата към стълбището и тръгна надолу по стълбите. Отначало реших, че отиваме в нейния офис, но на следващата площадка тя се спря и двамата се озовахме съвсем сами на празното стълбище. Това беше максималното лично пространство, което можех да получа. — Шест думи — напомни ми тя.

Поех дълбоко дъх, погледнах я в очите и започнах:

— Аз сгреших. Ти беше права. Съжалявам.

Когато бях на седемнайсет, баща ми ме беше научил на това след една голяма караница с приятелката ми в деня преди абитуриентския ни бал. Те бяха свършили страхотна работа за тогавашната ми партньорка за бала, но определено не минаваха пред Черил.

— И това ли беше? — поинтересува се тя.

— Не. Извинението е само началото. Искам да поговорим за случилото се и да ти докажа, че няма да се повтори — заявих аз.

— Няма как да стане точно тук — отбеляза тя и направи неопределен жест към тъмносивите стени на стълбището и кутията на пожарогасителя върху стената.

— Мислех си за вечеря — признах аз.

— Надявам се, че не очакваш аз да сготвя — изгледа ме Черил.

— Не, мислех си, че мога да спретна нещо приятно и за двама ни.

Тя се усмихна леко.

— Или пък може да се отбием в закусвалнята на Гери? — подразних я аз.

Усмивката й стана по-широка.

— Добре де, ще изстрелям и последния си куршум, ресторантът на Паола — заявих аз, изричайки името на любимото й заведение. — Мога да се обадя на Стефано и да го помоля даже да ни изпекат някой скромен пай за десерт.

Усмивката й избухна в неконтролируем весел смях, в който се четеше: „Този мъж е невъзможен“.

— В седем часа — съгласи се тя. — Ела да ме вземеш от моя офис.

И заслиза по стълбите към втория етаж, а аз се върнах към третия. Тази вечер нямаше да спя на дивана.

35

Джеръми Невинс не беше убивал никого, но застрелването на Реймънд Дейвис ни най-малко не го притесни. Арогантното копеле си го заслужаваше. Отначало той беше прецакал най-големия удар на Джеръми, а след това бе имал нахалството да му поиска повече пари.

Джеръми седеше на маса в един бар с полуизядена порция пилешки крилца и недокосната бира „Стела Артоа“ пред себе си. Не беше гладен, но имаше нуждата от достъп до безплатен безжичен интернет, а нямаше по-умряло място от спортен бар в три часа следобед. Поправка, часът е 3:01!, отбеляза наум той и сведе поглед към ръчния си часовник марка „Одемар Пиге“ за осемдесет хиляди долара.

Часовникът му беше подарък или по-скоро нещо като бонус за сключването на сделката. Но при мисълта за гърнето с осем милиона долара печалба, което го очакваше след края й, Джеръми би се съгласил дори и ако му бяха подарили обикновен „Таймекс“.

Планът беше идеален, докато неговият самовлюбен съучастник Лео изненадващо реши да не се качва в лимузината, защото не изглеждал добре.

Затова сега Елена беше мъртва, огърлицата беше изчезнала, а Джеръми беше съвсем сам и се опитваше да състави резервен план.

Нямаше представа къде е бижуто, но беше сигурен у кого се намираше — беше при майката на Теди Райдър. Допреди миналата вечер никога не беше виждал Теди, но знаеше всичко за него. Този тип нито веднъж през живота си не беше измислял нещо сам, а сега, когато беше ранен и уплашен, щеше да побегне право вкъщи при мама.