Грабеж по сценарий

Поклати глава и отхвърли тази идея. След всичко, през което беше минал, нямаше да се задоволи само с трохите от големия удар. Трябваше да измисли нов план, но не можеше да го направи сам.

— Мамка му! — изруга той на глас. — Мисля, че връзката ни още не е приключила.

Таксито го остави пред Флатайрън Билдинг на Пето авеню и Двайсет и трета улица. Оттук до малкото имение на братята Басет на Двайсет и първа улица разстоянието не беше голямо, но той добре знаеше, че не бива да се появява без предупреждение.

На широкия пътен остров, който разделяше Пето авеню от „Бродуей“, имаше малък парк с пейки. Джеръми си купи бутилка минерална вода от уличен автомат, намери една празна пейка, седна и започна бавно да отпива. Поглъщаше я с лекота. Можеше да преглъща. Можеше да диша. Можеше да се справи с това!

Извади мобилния си телефон и изпрати текстово съобщение:

„Не мина добре. Може ли да дойда?“

Отговорът пристигна почти мигновено:

„Не!!! Брат ми е тук. Ще говорим по-късно“.

По-късно ли?, вбеси се Джеръми. Изпи наведнъж останалата вода и написа ново съобщение:

„Избери място СЕГА или идвам право у вас“.

Отговорът се появи след цели две минути:

„Лаундж бар Трейлър парк, Западна двайсет и трета улица, номер 271. Пет минути“.

Скапан богаташ, измърмори Джеръми.

Отне му десет да отиде пеша до заведението. Никога преди не беше чувал за него, но още щом прекрачи прага, разбра защо барът беше идеалното място за срещата — беше от типа квартални дупки, до които Лео Басет никога не би припарил.

Макс Басет обаче би изглеждал точно на мястото си в такава обстановка. Той седеше на масата в далечния край, облечен в джинси и избеляла карирана риза, нахлупил смачкана и протрита стара бейзболна шапка с лого, на което пишеше просто КЕПЕ. На масата пред него имаше две бутилки бира.

— Какво искаш да кажеш с това „не мина добре“? — попита Макс, вдигна едната от бирите и побутна другата към Джеръми. — Мислех, че Лео ти е дал парите кеш. Какво направи старата дама? Да не би да ти поиска още?

— Не — обясни Джеръми, — тя точеше лиги над тях, но огърлицата, която се опита да ми пробута, беше фалшива. Затова дръпнах шалтера на сделката и си тръгнах.

— Как така… Държал си огърлицата в ръце и си й я върнал ли? — оцъкли се изумен Макс.

— Дяволски си прав, точно тъй стана! Макс, тя не струваше сто седемдесет и пет хилядарки, какво остава за осем милиона. Мислех, че… — започна Джеръми.

— Откога ти плащам, за да мислиш? Беше ти наредено съвсем точно: Купи огърлицата от старата дама.

— Виж, Макс, знам достатъчно за скъпоценните камъни, за да мога да различа как изглеждат истинските смарагди и диаманти. Огледах огърлицата добре с лупа. Ани Райдър се опитваше да ми продаде фалшиво бижу, беше пълен боклук.

— Нищо не разбираш от скъпоценни камъни. Това, което си гледал, е било напълно идентичен дубликат, изработен от изкуствено създадени кристали, вместо от истински камъни. Освен това е много далече от „пълен боклук“. Може и да не е много скъпа, но все пак си е оригинално бижу с марка „Макс Басет“.

Джеръми се опита да осмисли изреченото от Макс, но болката и стягането в гърдите му започнаха да се появяват отново и по-голямата част от мозъка му беше заета да се отбранява срещу тях.

— Не разбирам — въздъхна той. — Защо ти е да украсяваш Елена Травърс с фалшива огърлица?

— Мислиш ли, че бих ти се доверил да откраднеш истинската? Ако беше успял да се докопаш до нея, вече щеше да си на първия полет за бог знае къде, при това с първа класа!

— Значи истинската огърлица е у теб?

— Никога не съм я изпускал от поглед. Веднага щом застрахователната компания ми изплати щетите от загубата ми, ще я преработя и ще направя няколко много богати жени изключително щастливи. Това, с което не разполагам, е имитацията. Сега започваш ли да загряваш защо ми трябва тя, Джеръми?

— Да, схванах — кимна той. — Страхуваш се, че старицата може да я предаде на застрахователите, а щом те се сдобият с нея, ще разберат, че оригиналът никога не е бил задиган.

— Ти май наистина не разбираш нищо от това, а, Джеръми? Старицата не може да я предаде на застрахователната компания. Това би било все едно да признае: „Ето, вижте какво открадна синът ми“. Освен това тя няма как да намери и купувач, защото кой би искал да купи фалшив боклук?

— Аз мога да оправя нещата — оживи се Джеръми. — Знам я къде живее. Ще й дам сто седемдесет и петте хиляди. Сигурен съм, че тя все още е готова да сключи сделката, и то с удоволствие.

— Това чантата с парите ли е? — попита Макс.

— Да, вътре са до последния цент.

— Дай да видя.

Джеръми я свали от рамото си и я подаде на Макс.

— Е, тази чанта вече няма да ти трябва — каза той. — Аз сам ще се погрижа за старата дама.

— Не се прави на луд! Дай ми парите. Ще се върна с огърлицата след два часа — настоя Джеръми.

— Дори Лео не е достатъчно тъп, че да се върже на това. Сбогом, Джеръми! — изсмя се Макс.