Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Така. Всичко е готово. Изкарвам R8 на улицата и отпрашвам към магистралата. Докато подминавам изхода за Ванкувър, ме сполита вдъхновение. Звъня на Андреа по хендсфрито и я моля да купи подарък за новия апартамент на Ана и Кейт.

— Какво искате да изпратите?

— „Боланже Ла Гран Ане Розе“, реколта 1999 година.

— Добре, господине. Нещо друго?

— Какво искаш да кажеш с това нещо друго?

— Цветя, бонбони, балон?

— Балон ли?

— Да.

— Какъв балон?

— Ами… те имат всякакви.

— Добре. Добра идея… виж дали можеш да осигуриш хеликоптерен балон.

— Добре, господине. А на картичката какво да пише?

— „Дами, успех в новия ви дом. Крисчън Грей“. Записа ли?

— Да. Какъв е адресът?

Мама му стара! Не знам.

— По-късно ще ти пусна имейл, може би утре. Става ли?

— Добре, господине. Мога да го доставя утре.

— Благодаря, Андреа.

— Моля. — Струва ми се изненадана.

Затварям и натискам газта.

В шест и половина съм у дома и одевешното ми весело настроение вече е вкиснато — все още не съм се чул с Ана. Избирам копчета за ръкавели от чекмеджето в дрешника и докато връзвам папийонката за събитието довечера, се питам дали тя е добре. Каза, че ще ми се обади, когато се прибере; звънях ѝ два пъти, но така и нямаше отговор и започвам наистина да се вкисвам. Пробвам още веднъж и този път оставям есемес.

„Мисля, че е време да се научиш да покриваш очакванията ми. Не съм търпелив човек. Ако кажеш, че ще ми се обадиш, след като свършиш работа, прояви достатъчно възпитание и го направи. В противен случай започвам да се притеснявам, а това е непознато за мен чувство и не мога да го търпя. Обади ми се“.

Ако не ми позвъни скоро, ще се пръсна.

Седя на масата с Уилън, банкера ми. Негов гост съм на благотворителното събитие, което има за цел да насочи вниманието към бедността по света.

— Радвам се, че успя да дойдеш — казва Уилън.

— За добра кауза е.

— Благодаря за щедрото дарение, господин Грей. — Съпругата му е доста прилепчива, не спира да навира съвършените си, увеличени с хирургическа намеса гърди в очите ми.

— Както вече казах, за добра кауза е. — Отправям ѝ снизходителна усмивка.

Защо не ми се обажда Ана?

Поглеждам отново телефона си.

Нищо.

Оглеждам масата и всички мъже на средна възраст с вторите или третите си красиви съпруги. Господ да ме пази и дано не ми се случи и на мен.

Отегчен съм. Много отегчен и много вкиснат.

Какво прави тя?

Можех ли да я доведа? Обзалагам се, че и тя щеше да бъде отегчена до смърт. Когато разговорът на масата се пренася към състоянието на икономиката, усещам, че ми е писнало. Извинявам се, излизам от балната зала и от хотела. Докато чакам да ми докарат колата, отново звъня на Ана.

И този път няма отговор.

Може би, след като вече не съм наблизо, тя не иска да има нищо общо с мен.

Когато се прибирам, отивам в кабинета си и включвам десктопа.

От: Крисчън Грей

Относно: Къде си?

Дата: 27 май 2011, 22: 14

До: Анастейжа Стийл

 

„На работа съм, ще ти пиша, щом се прибера“.

Все още си на работа или си опаковала телефона си, макбука и новия си блакбери?

Обади ми се или ще се наложи да се обадя на Елиът.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Поглеждам през прозореца към тъмните води на пролива. Защо се съгласих да отида да взема Мия? Можех да съм с Ана, да ѝ помогна да си събере боклуците, след това да отидем на пица с Кейт и Елиът — или каквото там правят обикновените хора.

„За бога, Грей!

Това е нетипично за теб. Стегни се!“

Обикалям апартамента и стъпките ми отекват в хола, който ми се струва болезнено празен от последния път, когато бях тук. Развързвам папийонката. Може би аз съм този, който е празен. Наливам си чаша арманяк и се вглеждам в небосклона над Сиатъл и Пролива.

„Мислиш ли за мен, Анастейжа Стийл?“ Трепкащите светлини на Сиатъл не ми отговарят.

Телефонът ми бръмва.

Слава богу! Най-сетне! Тя е.

— Здравей. — Невероятно облекчен съм, че се обажда.

— Здрасти — отвръща тя.

— Притесних се.

— Знам. Съжалявам, че не се обадих, но всичко е наред.

Наред ли? Ще ми се да бях…

— Добре ли прекара вечерта? — питам, като се мъча да овладея избухването си.

— Да. Опаковахме с Кейт и ядох китайско с Хосе.

Пак скапаното фотографче! Затова не ми се е обадила.

— А ти? — пита тя, когато не отговарям, и долавям в гласа ѝ нотка на отчаяние.

„Защо? Какво не ми казва?

Я престани да мислиш, Грей!“

Въздишам.

— Ходих на благотворителна вечеря. Беше адски тъпо и си тръгнах много бързо.

— Бих искала да си тук сега — прошепва тя.

— Наистина ли?

— Да — казва тя запъхтяно.

Може пък да съм ѝ липсвал.

— Ще те видя ли в неделя?

— Да, в неделя — отвръща тя и ми се струва, че се усмихва.

— Лека нощ.