— Лека нощ, сър.
Гласът ѝ е дрезгав и аз притаявам дъх.
— Успех с преместването утре, Анастейжа.
Тя не затваря, чувам спокойното ѝ тихо дишане. Защо не затваря? Не иска ли?
— Ти затвори пръв — прошепва тя.
Не иска да затвори и настроението ми веднага се оправя. Усмихвам се към ширналия се пред мен Сиатъл.
— Не, първо ти.
— Не искам.
— И аз.
— Много ли ми беше ядосан? — пита тя.
— Да.
— Още ли си ми ядосан?
— Не. — „След като знам, че си в безопасност“.
— И няма да ме накажеш?
— Не. Тези неща ги правя на момента, не след време.
— Да, забелязала съм — шегува се тя и аз отново се усмихвам.
— Сега, госпожице Стийл, затвори телефона.
— Наистина ли искате да го направя, сър?
— В леглото, Анастейжа.
— Да, сър.
Тя не затваря и аз знам, че се е ухилила. Настроението ми става още по-ведро.
— Мислиш ли, че някога ще се научиш да правиш каквото ти се каже? — питам строго.
— Може би. Ще видим в неделя — заявява тя, нали е изкусителка, и връзката прекъсва.
„Анастейжа Стийл, какво ще те правя?“
Всъщност имам много добра представа какво, стига камшикът за езда да пристигне навреме. С тази възбуждаща мисъл допивам на един дъх арманяка и си лягам.
Събота, 28 май 2011
— Крисчън — писка радостно Мия и хуква към мен, без да се интересува от камарата багаж. Прегръща ме през врата.
— Липсваше ми.
— И ти ми липсваше. — Прегръщам я и аз. Тя се отдръпва и ме оглежда с настойчивите си черни очи.
— Изглеждаш супер — хвали ме. — Разкажи ми за момичето си!
— Хайде първо да закараме багажа ти вкъщи. — Хващам количката, която тежи цял тон, излизаме от терминала и се насочваме към паркинга.
— Как беше в Париж? Май си го изкупила почти целия.
— C’est incroyable!5 — възкликва тя. — Затова пък Флобер беше истински гадняр. Господи! Ужасен човек. Гаден даскал, но добър шеф.
— Това означава ли, че тази вечер ти ще сготвиш?
— Надявах се мама да сготви.
Мия продължава да говори единствено и само за Париж: малката ѝ стаичка, водопровода, Сакре Кьор, Монмартър, парижаните, кафето, червеното вино, сиренето, модата, шопинга. Най-много говори за мода и шопинг. А пък аз си мислех, че е в Париж, за да готви.
Бъбренето ѝ ми е липсвало, толкова успокоява, много е приятно. Тя е единственият човек, който не ме кара да се чувствам… различен.
Завивам по алеята и спирам пред вратата на мама и татко, свалям багажа на Мия и го внасям в коридора.
— Къде са всички? — цупи се Мия. Единственият човек тук е икономката на родителите ни — тя е студентка на разменни начала, не помня как се казва.
— Добре дошла — поздравява тя Мия на английски с акцент, докато ме наблюдава с огромни кравешки очи.
„О, боже! Само лицето ми е красиво, миличка“.
Без да обръщам внимание на икономката, отговарям на въпроса на Мия:
— Доколкото знам, мама е дежурна, а татко е на конференция. Прибираш се цяла седмица по-рано.
— Не можех да издържа Флобер и минута повече. Трябваше да се разкарам, докато все още мога. Купила съм ти подарък. — Грабва един от куфарите, отваря го в антрето и започва да рови. — Ето го! — Подава ми тежка квадратна кутия. — Отвори го! — настоява със смях. Тя е помитаща сила.
Отварям предпазливо кутията и виждам преспапие: черен роял, обсипан със златен прашец. Най-кичозното нещо, което съм виждал.
— Това е музикална кутия. Виж… — Грабва я от ръцете ми, разтърсва я и навива малко ключе отдолу. Звънка версия на „Марсилезата“ зазвучава сред облак от златен прашец.
Какво да правя с това чудо? Смея се, защото е типично в стила на Мия.
— Страхотна е, Мия. Благодаря ти. — Прегръщам я и тя също ме прегръща.
— Знаех си аз, че ще те разсмея.
Права е. Познава ме много добре.