Грей

— Лека нощ, сър.

Гласът ѝ е дрезгав и аз притаявам дъх.

— Успех с преместването утре, Анастейжа.

Тя не затваря, чувам спокойното ѝ тихо дишане. Защо не затваря? Не иска ли?

— Ти затвори пръв — прошепва тя.

Не иска да затвори и настроението ми веднага се оправя. Усмихвам се към ширналия се пред мен Сиатъл.

— Не, първо ти.

— Не искам.

— И аз.

— Много ли ми беше ядосан? — пита тя.

— Да.

— Още ли си ми ядосан?

— Не. — „След като знам, че си в безопасност“.

— И няма да ме накажеш?

— Не. Тези неща ги правя на момента, не след време.

— Да, забелязала съм — шегува се тя и аз отново се усмихвам.

— Сега, госпожице Стийл, затвори телефона.

— Наистина ли искате да го направя, сър?

— В леглото, Анастейжа.

— Да, сър.

Тя не затваря и аз знам, че се е ухилила. Настроението ми става още по-ведро.

— Мислиш ли, че някога ще се научиш да правиш каквото ти се каже? — питам строго.

— Може би. Ще видим в неделя — заявява тя, нали е изкусителка, и връзката прекъсва.

„Анастейжа Стийл, какво ще те правя?“

Всъщност имам много добра представа какво, стига камшикът за езда да пристигне навреме. С тази възбуждаща мисъл допивам на един дъх арманяка и си лягам.

Събота, 28 май 2011

— Крисчън — писка радостно Мия и хуква към мен, без да се интересува от камарата багаж. Прегръща ме през врата.

— Липсваше ми.

— И ти ми липсваше. — Прегръщам я и аз. Тя се отдръпва и ме оглежда с настойчивите си черни очи.

— Изглеждаш супер — хвали ме. — Разкажи ми за момичето си!

— Хайде първо да закараме багажа ти вкъщи. — Хващам количката, която тежи цял тон, излизаме от терминала и се насочваме към паркинга.

— Как беше в Париж? Май си го изкупила почти целия.

— C’est incroyable!5 — възкликва тя. — Затова пък Флобер беше истински гадняр. Господи! Ужасен човек. Гаден даскал, но добър шеф.

— Това означава ли, че тази вечер ти ще сготвиш?

— Надявах се мама да сготви.

Мия продължава да говори единствено и само за Париж: малката ѝ стаичка, водопровода, Сакре Кьор, Монмартър, парижаните, кафето, червеното вино, сиренето, модата, шопинга. Най-много говори за мода и шопинг. А пък аз си мислех, че е в Париж, за да готви.

Бъбренето ѝ ми е липсвало, толкова успокоява, много е приятно. Тя е единственият човек, който не ме кара да се чувствам… различен.

— Това е малката ти сестричка, Крисчън. Казва се Мия.

Мама ми дава да я подържа. Колко е малка. С черна, много черна коса.

Усмихва се. Няма зъби. Оплезвам се. Тя се смее звънко.

Мама ми позволява да подържа отново бебето. Тя се казва Мия.

Аз я карам да се смее. Нося я, все я нося. Тя е в безопасност, когато я нося.

Елиът не се интересува от Мия. На нея ѝ текат лиги и плаче.

Той се мръщи, когато тя се наака.

Когато Мия плаче, Елиът не ѝ обръща внимание. Аз я гушкам, притискам я до себе си и тя спира.

Заспива в ръцете ми.

— Ми-и-ия — шепна аз.

— Какво каза? — пита мама, а лицето ѝ пребледнява като тебешир.

— Ми-и-ия.

— Да, точно така. Миличкото ми момченце. Мия. Тя се казва Мия.

Мама се разплаква от щастие.

Завивам по алеята и спирам пред вратата на мама и татко, свалям багажа на Мия и го внасям в коридора.

— Къде са всички? — цупи се Мия. Единственият човек тук е икономката на родителите ни — тя е студентка на разменни начала, не помня как се казва.

— Добре дошла — поздравява тя Мия на английски с акцент, докато ме наблюдава с огромни кравешки очи.

„О, боже! Само лицето ми е красиво, миличка“.

Без да обръщам внимание на икономката, отговарям на въпроса на Мия:

— Доколкото знам, мама е дежурна, а татко е на конференция. Прибираш се цяла седмица по-рано.

— Не можех да издържа Флобер и минута повече. Трябваше да се разкарам, докато все още мога. Купила съм ти подарък. — Грабва един от куфарите, отваря го в антрето и започва да рови. — Ето го! — Подава ми тежка квадратна кутия. — Отвори го! — настоява със смях. Тя е помитаща сила.

Отварям предпазливо кутията и виждам преспапие: черен роял, обсипан със златен прашец. Най-кичозното нещо, което съм виждал.

— Това е музикална кутия. Виж… — Грабва я от ръцете ми, разтърсва я и навива малко ключе отдолу. Звънка версия на „Марсилезата“ зазвучава сред облак от златен прашец.

Какво да правя с това чудо? Смея се, защото е типично в стила на Мия.

— Страхотна е, Мия. Благодаря ти. — Прегръщам я и тя също ме прегръща.

— Знаех си аз, че ще те разсмея.

Права е. Познава ме много добре.