Грей

Удоволствие ли?

Удоволствие значи.

УДОВОЛСТВИЕ.

Мислеше, че е много повече от просто удоволствие, когато беше отметнала глава назад, докато свършваше.

„Не бързай чак толкова, Грей“.

Може пък да е шега.

„На това ли му се вика шега?“

Придърпвам лаптопа, за да напиша отговор.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Удоволствие ли?

Дата: 23 май 2011

До: Анастейжа Стийл

Докато гледам екрана, пръстите ми висят над клавишите и не мога да измисля какво да кажа.

Как можа да ме разкара толкова лесно?

Първото ѝ чукане.

„Събери си акъла, Грей. Какви са възможностите ти?“ Май трябва да я посетя, просто да се уверя, че наистина е казала „не“. Може да успея да я разубедя. Нямам представа как да отговоря на този имейл. Може пък да е видяла някои прекалено хард сайтове. Защо не ѝ дадох няколко книжки? Не мога да повярвам. Нека ме погледне в очите и тогава да ми каже „не“.

Точно така! Потривам брадичка, докато съставям план, и няколко минутки по-късно съм пред гардероба, за да извадя вратовръзката си.

Точно тази вратовръзка.

Сделката все още не е свършена. Вадя от сака презервативи и ги пъхвам в задния джоб на панталоните, след това си грабвам якето и бутилка бяло вино от минибара. По дяволите, това е шардоне, но нищо, ще трябва да стане. Грабвам ключа от стаята, затварям вратата и тръгвам към асансьора, за да си взема колата.

Докато спирам аудито пред апартамента, който тя дели с Кавана, се питам дали това е разумна постъпка. Никога досега не съм посещавал някоя от подчинените в дома ѝ — винаги те са идвали при мен. Нарушавам всички граници, които съм си определил. Отварям вратата на колата и слизам. Чувствам се неловко. Идването ми тук е необмислено и самонадеяно. Но пък вече съм идвал два пъти, макар и само за по няколко минути. Ако тя се съгласи, ще трябва да оправдая очакванията ѝ. Това няма да се случи отново.

„Май избързваш, Грей.

Тук си, защото мислиш, че отговорът ѝ е „не“!“

Почуквам и ми отваря Кавана. Изненадана е да ме види.

— Здравей, Крисчън. Ана не спомена, че ще идваш. — Отстъпва, за да вляза. — В стаята си е. Ще я повикам.

— Недей, искам да я изненадам. — Отправям ѝ най-приятелския си и невинен поглед и в отговор тя примигва няколко пъти. „Леле. Стана съвсем лесно. Кой да предположи?“ Колко хубаво. — Къде е стаята ѝ?

— Оттук, първата врата. — Тя сочи врата в края на празния хол.

— Благодаря.

Оставям якето и студеното вино на един от кашоните, отварям вратата и попадам в тесен коридор, където има две врати. Сигурно едната е баня, затова чукам на другата. Чакам секунда и отварям и ето я Ана, седи на малко бюро и чете нещо, което ми прилича на договора. Със слушалки е и лениво барабани в такт с музика, която не чувам. Оставам за момент да я наблюдавам. Лицето ѝ смръщено, тя е съсредоточена; косата ѝ е сплетена, тя е по анцуг. Може да е ходила да тича тази вечер… може би страда от прилив на излишна енергия. Тази мисъл ми доставя удоволствие. Стаята ѝ е малка, спретната и момичешка: цялата е в бяло, кремаво и бебешко синьо, окъпана в меките отблясъци на нощната лампа. Освен това е и малко празна, но забелязвам затворен кашон, на който пише „стаята на Ана“. Добре поне че има двойно легло — с бяла табла от ковано желязо. Чудесно. Тук има възможности.

Ана неочаквано скача, стресната от присъствието ми.

„Да, тук съм заради имейла ти“.

Сваля слушалките и звуците на тихата музика се разнасят между нас.

— Добър вечер, Анастейжа.

Тя ме зяпа в недоумение, ококорена.

— Мисля, че съдържанието на имейла ти изисква обяснение очи в очи. — Старая се да говоря съвсем естествено. Тя отваря уста, след това я затваря, но не продумва.

Госпожица Стийл е безмълвна. Това вече ми допада.

— Мога ли да седна?

Тя кима и продължава да ме гледа недоумяващо, докато се настанявам на леглото ѝ.

— Чудех се как ли изглежда спалнята ти — започвам, за да разчупя леда, въпреки че не ме бива много в празните приказки. Тя се оглежда, сякаш вижда стаята за пръв път. — Тук е много спокойно и тихо — добавям, въпреки че в момента не мога да кажа, че ми е спокойно. — Искам да разбера защо каза „не“ на предложението ми, без каквото и да е обсъждане.

— Как… — прошепва тя, но млъква, недоумението все още личи в тихия ѝ глас.

— Все още съм в „Хийтман“.

— Искаш ли нещо за пиене? — прописква тя.

— Не, благодаря, Анастейжа. — Чудесно. Най-сетне се сети, че трябва да се държи възпитано. Само че аз искам да се разберем за онова, заради което съм тук: стряскащия ѝ имейл. — И така, за тебе беше удоволствие да ме познаваш? — натъртвам на думата, която ми се е сторила най-обидна.

Удоволствие значи.

Тя свежда поглед към ръцете в скута си, пръстите ѝ нервно барабанят по бедрата.

— Мислех, че ще ми отговориш с мейл — отвръща тя, гласът ѝ като нея, по-нисък от тревата.

— Нарочно ли хапеш тази устна? — питам аз, гласът ми е по-строг, отколкото съм възнамерявал.

— Изобщо не се бях усетила — прошепва тя. Пребледняла е.

Не откъсваме очи един от друг.