Грей

Въздухът между нас почти пропуква от напрежение.

Мамка му!

„Нима не го усещаш, Ана? Не усещаш ли напрежението? Ами привличането?“ Дишането ми става плитко, докато наблюдавам как зениците ѝ се разширяват. Бавно, нарочно, посягам към косата ѝ и нежно изтеглям ластика, като освобождавам едната плитка. Тя ме наблюдава, очарована, очите ѝ не се отделят от моите. Разхлабвам и втората плитка.

— Значи си решила да поспортуваш малко. — Пръстите ми проследяват очертанието на ушната мида. Много внимателно подръпвам и стискам меката част. Тя не носи обеци, въпреки че ушите ѝ са пробити. Питам се как ли ще изглежда диамант на това място. Питам я защо е спортувала. Гласът ми е съвсем тих. Дишането ѝ става по-бързо.

— Трябваше ми време да помисля — отвръща тя.

— За какво да помислиш, Анастейжа?

— За теб.

— И реши, че е било удоволствие за теб да ме познаваш някъде там в миналото. Питам се дали си имала предвид познаване в библейския смисъл на думата.

Бузите ѝ порозовяват.

— Не знаех, че си падаш по Библията.

— Като дете ходех на неделно училище, Анастейжа. Доста неща научих там.

— Не си спомням да съм чела за щипки за зърна в Библията. Може би са те учили от някоя по-нова версия — заяжда се тя, очите ѝ блестят провокативно.

Ах тази голяма уста!

— Е, така и предполагах. Значи съм взел правилното решение да мина да ти напомня какво удоволствие е било за теб да ме познаваш. — Предизвикателството е в гласа ми, а сега виси помежду ни. Устата ѝ увисва изненадано, но аз плъзвам пръсти под брадичката ѝ и я затварям. — Как намирате идеята ми, госпожице Стийл? — шепна, докато се гледаме.

Неочаквано тя се хвърля към мен.

Мама му стара!

Незнайно как успявам да сграбча ръцете ѝ преди да ме докосне и ги извивам така, че тя се озовава на леглото, под мен, и аз съм протегнал ръцете ѝ над главата. Обръщам лицето ѝ към своето, целувам я силно, езикът ми проучва и завладява. Тялото ѝ се надига в отклик и тя ме целува със същата доза желание.

„О, Ана. Какво правиш с мен?“

След като започва да се гърчи за още, спирам и я поглеждам. Време е за план Б.

— Имаш ли ми доверие? — питам, когато тя отваря очи.

Тя кима ентусиазирано. От задния джоб на панталоните вадя вратовръзката, за да може тя да я види, след това я възсядам, хващам двете ѝ протегнати китки и я връзвам за една от металните пръчки на леглото.

Тя се гърчи под мен, пробва колко стегнато е вързана, но вратовръзката държи. Няма да ми избяга.

— Ето, така е по-добре. — Усмихвам се облекчено, защото тя е точно там, където искам. Сега трябва да я съблека.

Сграбчвам десния ѝ крак и започвам да развързвам гуменката.

— Не — опитва се да протестира тя, опитва се да отдръпне крака си и аз знам, че го прави, защото е тичала и не иска да ѝ сваля кецовете. Да не би да си мисли, че потта ще ме отврати?

Миличка!

— Ако се съпротивляваш, ще ти вържа и краката. Ако вдигаш шум, ще ти завържа устата. Така че тихо! Катрин сигурно подслушва.

Тя спира. Знам, че инстинктите не ме лъжат. Тя се срамува от краката си. Кога ще разбере, че тези неща не ме притесняват?

Бързо свалям гуменки, чорапи и анцуг. След това я измествам така, че да се опъне, и я намествам върху чаршафа и грубата домашно тъкана кувертюра. Ще направим голям хаос.

„Престани да хапеш тъпата си устна!“

Прокарвам пръст по устата ѝ като предупреждение. Тя свива устни в нещо като целувка и ме кара да се усмихна. Красива е, чувствено създание.

След като вече е там, където искам, си свалям обувките и чорапите, разкопчавам горното копче на панталоните и смъквам ризата. Тя не откъсва очи от мен.

— Мисля, че видя повече от необходимото. — Нека се чуди какво става, без да знае какво следва. Ще бъде плътска заплаха. Досега не съм ѝ връзвал очите, така че това ще спадне към обучението. Стига да каже да…

Отново я възсядам, стискам подгъва на тениската ѝ и я завивам нагоре. Вместо да я сваля, я вдигам върху очите ѝ: много удобна превръзка за очи.

Тя изглежда фантастично, изпъната и вързана.

— Става все по-хубаво и по-хубаво. Мисля да си взема нещо за пиене — шепна аз и ставам от леглото. Излизам от стаята, оставям вратата открехната и влизам в хола, за да взема бутилката вино.

Катрин вдига поглед от мястото си на канапето, където чете, извива учудено вежди. „Не ми казвай, че досега не си виждала мъж без риза, Кавана, защото няма да ти повярвам“.

— Кейт, къде да намеря чаши, лед и тирбушон? — питам, без да обръщам внимание на скандализираното ѝ изражение.

— Ами, в кухнята. Ще ти донеса. Къде е Ана?

„А-ха, проявяваш загриженост за приятелката си. Браво“.

— В момента е вързана, но иска нещо за пиене. — Посягам към бутилката шардоне.

— Ясно — отвръща Кавана и аз тръгвам след нея към кухнята, където тя сочи чашите, оставени на плота. Всички чаши са извадени и предполагам, че се канят да ги приберат за пренасянето. Подава ми тирбушон, а от хладилника вади формичка за лед и начупва леда на кубчета.

— Все още не сме събрали багажа. Знаеш ли, че Елиът ми помага да се пренеса? — отбелязва критично.