i f0e5b820dbf48648

мъртви, един от тъмнокосите да се окая бели корени.

39

Зората тъкмо изгряваше, когато У. отвори врата на хижата. Пристъпи

бавно вътре, наслаждавайки се на мига. Главният щаб беше негов. Сега

той беше водачът на лесърите, а не О. У. още не можеше да повярва, че е

събрал смелост да подаде молба до Омега за смяна на лидерството. А още

по-малко, че господарят се бе съгласил с него и бе отзовал О.

Не беше в природата на У. да ръководи, но нямаше друг и подходящ.

След всичко случило се предишния ден - арестът на двамата от отряд

Бета, броженията и всеобщият смут - виждаше, че скоро в редиците на

убийците ще цари пълна анархия. А О., който стоеше на върха, не

предприемаше нищо по въпроса. Дори изглеждаше недоволен, че трябва да

си върши работата.

У. беше притиснат с гръб до стената. Беше в обществото от почти два

230

века и нямаше да позволи то да се превърне в свободен съюз на

неорганизирани наемни убийци, които само от време на време да

преследват вампирите. За Бога, те вече започваха да забравят коя е

истинската им цел. Бяха изминати три дни, в които О. не беше предприел

нищо. Но в съвременния свят обществото трябваше да се ръководи от

сигурна и здрава ръка. Което означаваше, че О. трябва да бъде сменен.

У. седна до грубата дървена маса и включи лаптопа. Първото, което

щеше да направи, беше да свика общо събрание, на което да демонстрира

силата си. Това бе едно от малкото неща, в които О. се бе справил

блестящо - Останалите лесъри се бояха от него.

У. извика на екрана списъка па Бета отрядите, за да избере жертва,

която да послужи за урок на останалите, но го прекъсна ужасно

съобщение. През изминалата нощ в центъра на града бе имало кървава

схватка. Двама братя срещу седем убийци. За щастие, изглежда, че и

двамата членове на братството са били ранени. Но само един от лесърите

бе оцелял, така че обществото отново беше претърпяло тежки загуби.

Набирането на нови членове щеше да се окаже първостепенна задача.

Но как, по дяволите, щеше да намери време? Трябваше първо да хване

здраво юздите.

У. потри очи с мисълта за всичката работа, която го чакаше.

„Добре дошъл на новия пост", помисли си той и започна да набира

първия номер.

***

Бела вдигна гневен поглед към Рейдж, без да се тревожи, че е много

по-едър от нея. Но братът като че ли изобщо не го беше грижа колко е

разярена. И не се отмести от вратата на спалнята, която препречваше.

- Но аз искам да го видя.

- Сега не е най-подходящият момент, Бела.

- Колко сериозно е ранен?

- Това е работа на братството - каза тихо и спокойно Рейдж. - Остави

ни да се погрижим за него. Ще те държим в течение.

- О, разбира се. Точно колкото ми казахте, че е ранен. За Бога,

трябваше да го науча от Фриц.

В този момент вратата се отвори широко и отвътре излезе Зейдист.

Никога не беше виждала толкова сурово изражение на лицето му.

Беше пострадал лошо. Едното му око бе така подуто, че се беше

затворило, устната му беше разцепена, едната му ръка беше превързана

през рамото. Навсякъде по главата и врата му имаше малки рани, сякаш се

беше търкалял в чакъл или нещо подобно.

Тя трепна и той я погледна. Очите му сменяха цвета си и проблясваха

ту в черно, ту в жълто. После втренчи поглед в Рейдж и заговори бързо.

- Фюри най-после заспа. - Кимна към Бела.- Ако е дошла да поседи

при него, пусни я. Присъствието й ще му подейства добре.

И Зейдист се отдалечи по коридора, като влачеше левия си крак зад

себе си.

231

Бела изруга и тръгна след него, макар да не знаеше защо си прави

труда. Той нямаше да приеме от нея нито кръвта, нито любовта й... И със

сигурност не и съчувствието й. Нищо.

Е, освен това да си отиде.

Преди да е успяла да го настигне, Зейдист спря рязко и хвърли

поглед назад.

- Ще позволиш ли на Фюри да пие от теб, ако има нужда да се

нахрани?

Тя замръзна. Не само че пиеше от други, но се канеше така лесно да я

сподели с близнака си. Очевидно не беше нещо специално за него.

Толкова лесно заменима ли беше? Нима онова, което бяха споделили, не

означаваше нищо за него?

- Ще му позволиш ли? - Жълтите му очи бяха присвити. - Бела?

- Да - отвърна тя тихо. - Ще се погрижа за него.

- Благодаря ти.

- Знаеш ли, презирам те.

- Време беше.