i f0e5b820dbf48648

доверие в него. По дяволите... Можеше ли да я обвини?

- Бела, моля те. Съжалявам... Просто говори с мен. - Отново не

последва отговор и той каза: - Да не би да... - Прочисти гърлото си. - Да

не би да съм съсипал нещата между нас?

- Кога мога да си дойда у дома?

- Бела...

- Отговори на въпроса ми, братко.

- Не знам.

- В такъв случай искам да отида в защитения апартамент.

- Не можеш. Казах ти отдавна, че ако има проблем, не искам двете с

мамен да сте на едно място. А сега, защо искаш да си тръгнеш оттам?

Само преди ден не искаше да чуеш за никое друго място на света.

Настъпи дълга пауза.

- Преминах през първия си период на нужда. Изведнъж Рив започна

да се задушава. Затвори очи.

- Беше ли с един от тях?

- Да.

Идеята да седне му се стори добра, но в стаята нямаше нито един

стол. Подпря се на бастуна си и падна на колене на скъпия килим. Точно

пред портрета й.

- Добре... ли си?

- Да.

- И той е изявил претенции към теб.

- Не.

- Моля?

- Той не ме иска.

Рив оголи кучешките си зъби.

234

- Бременна ли си?

- Не.

Слава Богу.

- Кой беше?

- Не бих ти казала дори животът ми да зависеше от това, Рив. Пак

повтарям - искам да си тръгна оттук.

Боже... Първият й период на нужда я е сполетял в сграда, пълна с

мъже... с безмилостни и силни воини. И Слепият крал е бил там, по

дяволите.

- Бела, кажи ми, че си била само с един от тях. И че не те е наранил.

- Защо? Защото се страхуваш, че сестра ти е курва? Ужасяваш се, че

аристокрацията отново ще ми обърне гръб?

- Обществото може да върви по дяволите. Обичам те... и не мога да

понеса мисълта, че си била използвана от братството в момент, когато си

била толкова уязвима.

Последва пауза. Той чакаше със свито сърце и гърло.

- Беше само един и аз го обичам - каза тя. - Може би ще поискаш да

знаеш, че ми предложи да избирам между него и това, да ме упои с

наркотици, за да не усещам болката. Избрах него. Но никога няма да ти

кажа името му. И не искам никога повече да говоря за него. Пак те питам

- кога мога да си дойда у дома?

О’кей. Това беше добре. Поне щеше да я измъкне лесно оттам. - Дай

ми време да намеря безопасно място. Обади ми се след трийсет минути.

- Чакай, Ривендж, искам да изтеглиш молбата си за принудителната

ми изолация. Ако го направиш, ще отида, където кажеш, щом така ще се

чувстваш по-добре. Приемаш ли сделката?

Той покри очите си с длан.

- Ривендж? Каза, че ме обичаш. Докажи го. Анулирай молбата и

обещавам да бъдем екип... Ривендж?

Той отпусна ръка до тялото си и вдигна поглед към портрета й.

Толкова красива и чиста. Ако можеше, щеше да я запази такава завинаги.

Но тя вече не беше дете. И с всеки ден доказваше, че е много по-упорита

и силна, отколкото въобще би могъл да си представи. Щом е преживяла

онова и е оцеляла...

- Добре... Ще я оттегля.

- Ще ти се обадя след половин час.

40

Нощта се спусна и от хижата започна да се процежда светлина. У. бе

стоял пред компютъра през целия ден. Чрез електронната поща и

мобилния си телефон бе успял да открие всичките двайсет и осем

останали в Колдуел убийци и да свика общо събрание, чийто начален час

бе определен за полунощ. Щеше да потвърди разпределението по отряди и

да състави група от петима, която да отговаря за набирането на нови

членове.

235

След срещата щеше да изпрати само два Бета отряда в центъра на

града. Цивилните вампири вече не посещаваха баровете така масово, както

преди, защото твърде много от тях бяха отвлечени в този район и бяха

намерили смъртта си в центъра за въздействие. Време беше да фокусират

усилията си другаде.

След като помисли малко, реши да изпрати останалите си хора в

жилищните квартали. Вампирите бяха активни през нощта. В домовете си.

Трябваше само да ги открият сред хората...

- Гадно малко копеле. У. скочи от стола.

На прага на хижата стоеше О. Беше гол. Гърдите му бяха целите

издраскани от нокти, лицето му беше подуто, косата му - разбъркана.

Изглеждаше не само зле, но и силно раздразнен.

Той затвори вратата. У. не можеше да се помръдне от мястото си.

Мускулите му просто не искаха да се раздвижат и да накарат тялото му да

заеме отбранителна поза, както мозъкът му заповядваше. А това