i f0e5b820dbf48648

Джон се запрепъва през постелките с мисълта, че когато мъжага като

Зейдист ти каже да направиш нещо, трябва да побързаш. Като стигна до

вратата обаче, хвърли поглед назад.

Зейдист бе стиснал Леш за врата и го бе повдигнал от земята, в

резултата на което той мяташе безпомощно крака във въздуха. Гласът на

воина беше смразяващо студен.

- Видях те да го поваляш на пода и бих те убил веднага заради

постъпката ти, но не искам да си имам работа с родителите ти. Така че ме

слушай внимателно, момче. Ако отново направиш нещо подобно, ще ти

извадя очите и ще ги напъхам в устата ти. Ясно ли е? Устата на Леш

започна да мърда. В нея влизаше въздух, но не излизаше нито звук. После

се напика в гащите.

- Ще приема това за „да" - каза Зейдист и го пусна на пода.

Джон не остана да види какво ще последва. Влетя в съблекалнята,

грабна чантата си и беше отново навън след по-малко от половин минута.

Зейдист го чакаше.

- Хайде.

Джон последва брата до паркинга, като през цялото време се питаше

как да му благодари. Но ето че Зейдист спря пред автобуса и го бутна

бързо вътре. После се качи и той.

Всички момчета се свиха на седалките. Особено когато Зи извади

един от кинжалите си.

- Ще седнем тук - каза той и посочи с черното острие първата

седалка.

„Да, добре. Точно така. Тук е добре. "

Джон се притисна до прозореца, а Зейдист извади ябълка от джоба си

и се разположи удобно.

- Чакаме още един - каза той на шофьора. - И ще оставиш мен и Джон

последни.

Догенът зад кормилото се поклони.

- Разбира се, сър. Както желаете.

241

Леш се качи бавно по стъпалата на автобуса, червените отпечатъци

от пръсти личаха ясно по врата му. Препъна се и щеше ла падне, като видя

Зейдист.

- Губиш ми времето, момче - каза братът, докато плъзгаше ножа по

кората на ябълката. - Сядай.

Леш се подчини.

Автобусът потегли. Никой не промълви и дума. Не смееха да отворят

уста, особено когато плътните прегради на прозорците се спуснаха и те

всички останаха затворени заедно.

Зейдист обели ябълката на една дълга лента, стигаща чак до пода на

автобуса. Когато свърши, бодна едно парче с върха на ножа си и го подаде

на Джон. Той го взе с пръсти и отхапа. Зи отряза парче и за себе си и го

поднесе към устата си. И така, парченцата отиваха ту при единия, ту при

другия, докато от ябълката не остана нищо, освен сърцевината.

Зейдист хвърли кората и остатъците в малкото кошче отстрани.

После изтри острието в черните си кожени панталони и започна да

подхвърля ножа във въздуха и да го хваща. И продължи да прави това,

докато не стигнаха в града. Когато спряха на първата спирка и преградите

се вдигнаха, настъпи дълго колебание. После две момчетата побързаха да

слязат.

Черните очи на Зейдист ги проследиха. Гледаше ги втренчено, сякаш

искаше да запомни лицата им. И през цялото време подхвърляше ножа

нагоре и надолу, острието му проблясваше и огромната му длан го

улавяше винаги за едно и също място на дръжката - дори когато гледаше

към момчетата.

Това се повтаряше на всяка спирка. И накрая двамата с Джон

останаха сами.

Преградата се спусна и Зейдист прибра ножа. После се премести на

срещуположната седалка, сви се до прозореца и затвори очи.

Джон беше сигурен, че не спи. Нищо не се промени в дишането и

тялото му. Просто не искаше да общува.

Джон извади бележника и химикалката си. Написа нещо грижливо и

четливо, после сгъна листа и го скри в дланта си. Трябваше да намери

начин да благодари. Макар че Зейдист не можеше да чете, пак трябваше да

му каже нещо.

Когато автобусът спря и преградата се вдигна, Джон остави късчето

хартия на седалката до Зи, без дори да се опита да му го даде. Слезе по

стъпалата и закрачи по тротоара, без да вдигне поглед. Но спря на

моравата пред входната врата и загледа как автобусът се отдалечава, а

снегът се сипеше по главата, раменете и чантата му.

Автобусът изчезна в задаващата се буря и той видя Зейдист, застанал

на шосето. Вдигна късчето хартия, като го държеше между палеца и

показалеца си, кимна веднъж и го прибра в джоба си, след което се

дематериализира.

Джон дълго гледа втренчено мястото, където бе стоял. Снежинките

бавно запълваха двете дупки в снега, направени от тежките му ботуши.