i f0e5b820dbf48648

раменете. Изглеждаше... Жива. Здрава и жизнена. Но чертите на лицето й

бяха променени от стреса и тревогата.

Очакваше да се хвърли в прегръдките му, по тя просто стоеше и го

247

гледаше втренчено... Беше затворена в себе си, недостижима. Или може би

вцепенението й бе предизвикано от онова, което беше преживяла

напоследък.

Очите на Ривендж се навлажниха, когато, подпирайки се на бастуна

си, забърза към нея. Не усещаше килима под краката си. Долови шока,

изписан на лицето й, докато я придърпваше в обятията си.

Искаше му се да може да я почувства в обятията си. Дори не знаеше

дали тя отвръща на прегръдката му. Не искаше да я насилва. Затова бързо

я пусна.

Отпусна ръце до тялото си, но тя продължаваше да се притиска в

него. И той отново я прегърна.

- О... Ривендж... - Тя трепереше.

- Обичам те, сестричке - каза той, проявявайки моментна слабост, за

която не съжаляваше.

42

О. излезе от къщата и остави врата широко отворена след себе си.

Тръгна по алеята. Снежинките все още танцуваха на студения вятър.

Споменът за онзи портрет нямаше да го напусне никога и нямаше да

избледнее с времето. Беше виновен за смъртта на съпругата си. Беше я

пребил толкова лошо, че не бе издържала. Господи... Трябваше да я заведе

на лекар. Или, може би, ако белязаният брат не му я беше отнел, тя щеше

да живее... Може би беше умряла по време на преместването.

В такъв случай О. ли я беше убил? Дали нямаше да е жива, ако й бяха

позволили да остане с него? Ами ако... О, по дяволите. Търсенето на

първопричината винаги е проява на глупост. Тя беше мъртва, а той не

разполагаше с тяло, което да погребе. Онова копеле от братството му я

беше отнело. И това бе всичко.

Неочаквано съзря фаровете на приближаващ се автомобил. Когато се

приближи още малко до портата, видя, че пред нея е спрял черен джип.

Онзи проклет глупак от Бета отряда. Какво правеше, по дяволите? Не

му се беше обадил да дойде да го вземе, а и не беше му посочил това

място... Чакай, джипът беше „Рейндж Роувър", не „Ексшюрър".

О. се затича през снега, като внимаваше да остане в сенките. Беше на

два метра от портата, когато прозорецът на джипа бе свален. Чу женски

глас да казва:

- С всичко случило се около Бела, не знам дали майка й приема

посещения. Но можем поне да опитаме.

О. отиде бързо до портата, извади оръжието си и се скри в сянката на

колоната. Видя червената коса на едната гостенка да проблясва, когато се

протегна, за да натисне бутона на интеркома. До нея седеше друга жена, с

къса руса коса. Тя каза нещо и червенокосата се усмихна леко,

разкривайки кучешките си зъби.

Тя натисна отново бутона, а О. каза високо:

- Няма никой вкъщи.

Червенокосата вдигна поглед и той насочи дулото на своя „Смит &

248

Уесън" към нея.

- Бягай, Сарел! - извика тя. О. дръпна спусъка.

***

Вниманието на Джон бе дълбоко погълнато от уроците по тактика,

когато някой почука на вратата. Той подсвирна, без да вдигне поглед от

учебника.

- Здравей, синко - каза Тор. - Как върви учението?

Джон протегна ръце над главата си, после описа със знаци думите:

„По-добре от тренировките. "

- Не се тревожи. И това ще дойде с времето.

„Може би."

- Не, наистина. Аз бях същият, преди да се преобразя. Тромав и

несръчен, слаб. Повярвай ми, ще става все по-добре.

Джон се усмихна.

„Прибрал си се рано у дома. "

- Всъщност канех се да отида до центъра и да свърша малко

административна работа. Искаш ли да дойдеш с мен? Можеш да учиш в

офиса ми.

Джон кимна и грабна връхната си дреха, след което прибра

учебниците и тетрадките си в чантата. Смяната на обстановката щеше да

му се отрази добре. Вече му се спеше, а трябваше да прочете още двайсет

и две страници. Идеята да се отдалечи от леглото, му се струваше добра.

Вървяха по коридора, когато Тор внезапно се олюля и се удари в

стената. Сложи длан на сърцето си и започна да се бори за въздух.

Джон протегна ръка към него, разтревожен от цвета на лицето му. То

бе посивяло.

- Добре съм... - Той потрепери. После разтри гърдите си и пое два

пъти дълбоко дъх с широко отворена уста. - Не, аз... Изведнъж ме прониза

остра болка. Вероятно от храната, която погълнах в „Тако Хел" на път към

къщи. Добре съм.

Но когато влязоха в гаража и отидоха до волвото, лицето му още не

беше възвърнало цвета си и имаше болезнен вид.