i f0e5b820dbf48648

Ривендж също бе там. Ако брат й видеше нараняванията й щеше да

изпадне в силна ярост, а последното, което искаше, бе той да поеме по

бойната пътека. Искаше насилието да спре. Що се отнасяше до нея,

Дейвид можеше да върви в ада още в тази минута, тя просто не искаше

някой, когото обича, да рискува живота си, за да го изпрати там.

- Не, не искам да си отида у дома. Не и докато не съм напълно

излекувана. А съм толкова уморена... - Гласът й заглъхна, когато погледът

й се спря на възглавниците.

След миг Фюри стана.

- Аз съм в съседната стая, ако имаш нужда от мен. Не искаш ли

палтото си?

- О, да... Да видим дали тук има халат. - Скри се в гардероба и

излезе, преметнал през ръка дреха от черен сатен. - Фриц снабдява стаите

за гости с вещи, обикновено необходими на силния пол, така че вероятно

ще ти е голям.

Тя взе халата, а той се обърна с гръб към нея. Когато съблече

тежкото кожено палто, студеният въздух я обгърна, затова побърза да се

загърне в сатена.

- Готово - каза, благодарна за дискретността му.

Той се обърна отново с лице към нея и тя постави палтото в ръцете

му.

- Май все ти благодаря, нали? - измърмори.

Той дълго я гледа. После, като в забавен кадър, вдигна палтото към

носа си и вдиша дълбоко.

- Ти си... - Думите му заглъхнаха. После отпусна ръката с дрехата до

тялото си, а на лицето му се изписа странно изражение.

79

Всъщност, не, това не бе изражение. А маска. Беше се скрил зад нея.

- Фюри?

- Радвам се, че си при нас. Опитай се да поспиш. И хапни от храната,

която ти донесох, ако можеш.

Вратата се затвори безшумно зад него.

Шофирането обратно до къщата на Тор премина в неловко мълчание.

През цялото време Джон гледа втренчено през прозореца. Мобилният

телефон на Тор звънна два пъти. И двата разговора бяха проведени на

древния език, а името Зейдист се повтаряше непрекъснато.

Спряха на алеята и видяха там паркирана непозната кола. Червен

„Фолксваген Джета". Тор не изглеждаше изненадан. Просто мина покрай

нея и вкара рейндж роувъра в гаража.

Изгаси двигателя и отвори вратата си.

- Между другото, учебните занятия започват вдругиден. Джон, който

тъкмо разкопчаваше колана си, вдигна поглед.

„Толкова скоро?", попита със знаци.

- Тази вечер записахме последния ученик. Можем да започнем.

Двамата излязоха от гаража в мълчание. Тор вървеше отпред и

широките му рамене се движеха в ритъм с дългите крачки, които правеше.

Беше навел глава - сякаш търсеше пукнатини в бетонния под.

Джон спря и подсвирна.

Тор забави крачка, после спря.

- Да? - попита тихо.

Джон извади бележника си, написа нещо и му го подаде. Тор смръщи

вежди, докато четеше.

- Няма за какво да съжаляваш. Важното е да се чувстваш добре.

Джон протегна ръка и стисна ръката му над лакътя. Тор поклати

глава.

- Всичко е наред. Хайде, не искам да настинеш. - Погледна го,

защото Джон не помръдна. - О, по дяволите... Аз просто... Можеш да

разчиташ на мен. Това е всичко.

Джон започна отново да пише. „Не съм се съмнявал в това нито за

миг. Никога. "

- Добре. Така и трябва. Да ти кажа истината, чувствам се като твой...

- Настъпи пауза. Тор търкаше с пален челото си. - Виж, не искам да те

притискам. Да влезем вътре.

Преди Джон да е успял да го помоли да довърши изречението, Тор

отвори входната врата на къщата. Чуха гласа на Уелси, после и на друга

жена. Джон смръщи вежди и влезе в кухнята. И замръзна на място, когато

русокоса жена му хвърли поглед през рамо.

О... Боже.

Косата й бе подстригана на линия до брадичката, а очите й бяха с

цвета на току- що раззеленили се листа. Дънките, които носеше,

обгръщаха плътно бедрата й и бяха с ниска талия... Виждаше пъпа й и

около два сантиметра от плътта под него. А черното й поло... Е, беше

80

съвсем ясно колко съвършено е тялото й - да го кажем така.

Уелси се усмихна.

- Идвате тъкмо навреме, момчета. Джон, това е братовчедка ми

Сарел. Сарел, това е Джон.

- Здравей, Джон. - Жената се усмихна.

Кучешки зъби. О, да. Погледнете само тези кучешки зъби... Нещо,

подобно на топъл бриз, премина по кожата му и той пламна от вълнение.

Смутен, отвори уста. После си помисли: „Аха, точно така. " Като че ли

нещо щеше да излезе от тази безмълвна дупка...

Изчервил се силно от смущение, вдигна ръка за поздрав.