i f0e5b820dbf48648

Чувстваше се напрегнат и отново усети онзи особен гъдел в дясната длан.

Не знаеше с точност какво търси. Знаеше само, че трябва да се погрижи тя

на всяка цена да остане жива.

Сарел извади ръка от джоба си и ключовете й издрънчаха.

- Мисля, че мой приятел ще е в твоя клас. Трябваше да се запише

тази вечер. - Отключи вратата на колата. - Както и да е, знаеш истинската

причина за присъствието ми тук, нали? Той поклати глава.

- Мисля, че Тор и Уелси искат да пиеш от мен. Когато настъпи

преобразяването ти.

Шокът бе толкова силен, че Джон се закашля. Беше сигурен, че очите

му са се ококорили, сякаш ще изхвръкнат от орбитите.

- Съжалявам. - Тя се усмихна. - Предполагам, че не са ти казали.

Да. В противен случай щеше да помни разговора.

- Аз нямам нищо против - увери го. - А ти?

О, Господи!

- Джон? - Тя прочисти гърлото си. - Знаеш ли какво, имаш ли нещо,

на което да пиша?

Той поклати мълчаливо глава. Беше оставил бележника си в къщата.

Идиот.

- Дай ми ръката си. - Подчини се и видя, че Сарел бе извадила

химикалка отнякъде. Тя се приведе над дланта му и започна да пише. -

Това са имейлът ми и никът ми в чат програмите. След около час ще съм

онлайн. Пиши ми. Тогава ще можем да си поговорим на спокойствие.

Той сведе поглед към написаното. И остана втренчен в него. Тя сви

леко рамене.

- Искам да кажа, не те задължавам да ми пишеш. Просто ако... сещаш

се. Мисля, че бихме могли да се опознаем поне малко по този начин. -

Направи пауза. Като че ли чакаше отговор. - Хм... Както и да е. Не искам

да те притискам. Искам да кажа...

Той сграбчи ръката й, изтръгна химикалката от пръстите й и изпъна

дланта й.

84

„Искам да говоря с теб", написа.

И тогава погледна право в очите й и направи най-удивителната и

смела постъпка в живота си.

Усмихна й се.

15

Утрото настъпи и щорите покриха прозорците. Бела се загърна в

черния халат и се втурна вън от спалнята, която й бяха отредили. Огледа

бързо коридора и в двете посоки. Нямаше свидетели. Добре. Затвори тихо

вратата и запристъпва но персийския килим, без да издава и звук. Когато

стигна до площадката на грандиозното стълбище, спря и се опита да си

спомни накъде трябва да тръгне.

„По коридора, от двете страни па който има статуи", сети се за едно

друго свое посещение в къщата преди много, много седмици.

Тръгна по-бързо, после се затича, стиснала с едната си ръка халата

пред гърдите си, а с другата - малко под корема. Минаваше покрай статуи

и врати, докато не стигна до последната врата. Дори не се и опита да се

успокои. Това бе невъзможно, беше загубила същността си, почвата под

краката си. Сякаш всеки момент щеше да се разпадне - как би могло да се

поправи всичко това... Почука силно.

Отговорът дойде през затворената врата.

- Върви по дяволите! Вече спя.

Тя завъртя топката и бутна вратата. Светлината от коридора нахлу

вътре, образувайки все по-разширяваш се лъч. И стигна до Зейдист, който

се надигна от купа одеяла в далечния ъгъл. Беше гол, мускулите му

изпъкваха ясно под кожата, халките на зърната му проблясваха в

сребристо. Белязаното му лице беше самото олицетворение на разярен

вампир.

- Казах да вървиш по д... Бела? - Покри се с ръце. - Боже! Какво

правиш тук?

„Добър въпрос", помисли си тя. И смелостта й се изпари.

- Мога ли... да остана тук с теб?

Той смръщи вежди.

- Какво...? Не, не можеш.

Взе нещо от пода и го задържа пред слабините си, докато се

изправяше. Без да се извини за втренчения си поглед, тя го попиваше с

очи: татуировките, образуващи окови около китките и врата му и

указващи статута му на кръвен роб; пиърсингът на ухото му; черните му

като обсидиан очи; ниско остриганата коса. Тялото му бе все така слабо,

каквото го помнеше - само мускули, жили, изпъкнали вени и стърчащи

кости. От него, като мирис, се излъчваше груба и първична мъжка сила.

- Бела, излез от стаята ми, о'кей? Тук не е подходящото място за теб.

Тя не обърна внимание на заповедния му тон, нито на

настоятелността на погледа му. Макар смелостта й да се бе изпарила,

отчаянието й даваше силата, от която имаше нужда.

85

Гласът й вече не издаваше колебание.

- Ти седеше зад кормилото на колата, която ме докара докато бях в