i f0e5b820dbf48648

безсъзнание, нали? - Той не отговори, но тя и нямаше нужда от

потвърждението му. - Да, ти беше. Твоя глас чувах. Ти ме спаси, нали?

Зейдист действително се изчерви.

- Братството дойде да те измъкне оттам.

- Обаче ти бе този, който ме доведе тук. В стаята си. - Погледна

разкошното легло. Завивките бяха отметнати, на възглавницата все още

имаше отпечатък от главата й. - Позволи ми ли остана.

- Трябва да си в безопасност...

- С теб съм в безопасност. Ти ме спаси. Няма да позволиш на онзи

лесър отново да ме докосне.

- Никой не може дори да те доближи тук. Това място е по-добре

охранявано от Пентагона.

- Моля те...

- Не! - сряза я той. - А сега излез оттук.

Бела започна да трепери.

- Не мога да бъда сама. Моля те, позволи ми ла остана с теб. Имам

нужда... - По-точно, имаше нужда от него, но не мислеше, че той ще

реагира добре, ако му го каже. - Имам нужда от някой до мен.

- Фюри отговаря повече на онова, което търсиш.

- Не. - Искаше мъжа, когото виждаше прел себе си. Вярваше му

инстинктивно въпреки бруталността, излъчваща се от него.

Зейдист прокара длан по главата си. Няколко пъти. След това гърдите

му се издуха от дълбокото поемане на въздух.

- Не ме отпращай - прошепна тя.

Той изруга. Бела въздъхна от облекчение. Предполагаше, че не би

могла да получи по-приветлив положителен отговор.

- Трябва да обуя някакви панталони - измърмори той. Бела пристъпи

вътре и затвори вратата след себе си, като сведе очи само за миг. Когато

отново вдигна поглед, той бе с гръб към нея и обуваше черен анцуг.

Мускулите на прорязания му от белези гръб се разтеглиха, когато се

наведе. Като видя грозната плетеница, изпита силна нужда да узнае през

какви изпитания и нещастия бе преминал. Всичко. Всяко едно замахване и

удар с камшик. Бе чула историите, които се разказваха за него; сега

искаше истината.

Беше оцелял след всичко сторено му. Може би тя също щеше да

успее.

Той се обърна към нея.

- Яла ли си?

- Да. Фюри ми донесе храна.

През лицето му премина сянка - толкова бързо, че не бе сигурна дали

въобще я е видяла. Боли ли те?

- Не особено.

Зейдист отиде до леглото и отметна завивката. После се отдалечи и се

загледа в пода.

- Хайде, лягай.

86

Бела се приближи до него. Копнееше да го прегърне, а той стоеше

сковано - все едно, че бе прочел мислите й. Знаеше, че не му е приятно да

го докосват. Бе го научила по трудния начин тоест, от личен опит. Обаче

въпреки това искаше да е близо до него.

„Моля те, погледни ме", помисли си.

Канеше се да изкаже молбата си на глас, когато забеляза нещо около

врата му.

- Огърлицата ми! - ахна. - Носиш моята огърлица. Протегна ръка към

нея, но той се сви и се отдръпна. С бързо движение свали нежната златна

верижка с малките диаманти и н сложи в ръката й.

- Ето. Вземи си я обратно.

Бела сведе поглед към дланта си. Диаманти от „Тифани". Носеше я от

години... любимото й украшение. Това бижу бе такава голяма част от нея,

че се чувстваше гола, ако не бе около врата й. А ето че сега деликатните

брънки й се струваха чужди.

Опипа с пръсти един от диамантите и забеляза, че е топъл. Стоплен

от неговата кожа.

- Искам да я задържиш - каза, без да помисли.

- Не.

- Но...

- Достатъчно говорихме. Или легни, или излез.

Тя пусна огърлицата в джоба на халата и го погледна. Погледът му бе

втренчен в пода. Дишаше дълбоко и халките на зърната му отразяваха

светлината.

„Погледни ме", помисли си тя.

Обаче той не го направи. Бела легна на леглото и се отмести встрани,

за да му направи място. Но не, той само я зави грижливо и се върна в

ъгъла - настани се върху двете одеяла, сгънати на пода.

Бела гледа тавана известно време. После взе една възглавница и

отиде при него.

- Какво правиш? - Гласът му бе висок, разтревожен.

Тя пусна възглавницата на пода и легна до едрото му тяло. Сега

усещаше по-силно мириса му - на вечнозелени растения и неподправена

мъжка сила. Потърси топлината му, приближи се плътно до него, докато

челото й се допря до рамото му. Бе толкова твърд - като камък. Цялото му

тяло бе твърдо, но топло и тя се отпусна. Сега, когато беше до него,

усещаше отново теглото на собствените си кости, твърдия под и

движението на въздуха в стаята, причинено от работата на

терморегулатора. Чрез неговото присъствие тя отново се свързваше със