i f0e5b820dbf48648

бездушни и празни. В тях не се четеше дори гняв. - Това е твоето

погребение, жено. Направи го, щом искаш.

Времето спря. Тя гледаше втренчено онова, което той неохотно й

предлагаше. Господ да е на помощ и на двама им, но щеше да приеме. С

бързо движение изви тяло, стигна до китката му и заби зъби в нея. Макар

че сигурно изпита болка, той не трепна.

В мига, в който усети кръвта му върху езика си, нададе стон на

блаженство. Досега се бе хранила само от аристократи и никога от член на

воинската класа. И със сигурност никога от член на братството. Вкусът му

бе превъзходен. Кръвта му нахлу в устата й и тя преглътна. Мощният

поток премина през нея, проникна като горски пожар в костите й, избухна

като огън в сърцето й и я изпълни с величествена сила.

Трепереше толкова силно, че едва не изгуби контакта с китката му и

трябваше да се хване за него, за да запази равновесие. Пиеше на големи и

жадни глътки, умираща от глад не само за силата му, но и за него, за

мъжествеността му.

За нея той бе... единственият.

18

С усилие на волята Зейдист стоеше неподвижен докато Бела се

хранеше. Не искаше да я обезпокои, но с всяко дръпване от вената му, бе

все по-близо до изгубването на самоконтрола си. Господарката бе

101

единствената, която някога се бе хранила от него, и споменът за

насилието бе така остър като зъбите, които се забиваха сега в китката му.

Страхът му се върна, силен и жив. Вече не бе сянка от миналото, а

настояще. Обзе го паника.

Виеше му се свят, пред очите му причерня ваше. Май щеше да

припадне като някоя предвзета стара мома.

В отчаян опит да запази самообладание, спря поглед върху тъмната

коса на Бела. Един кичур се бе спуснал близо до свободната му ръка и

блестеше на светлината на лампата - така прекрасен, така гъст и толкова

различен от русата коса на Господарката!

Косата на Бела изглеждаше наистина мека... Ако имаше кураж, щеше

да зарови ръка - не, цялото си лице - в махагоновите къдрици. Питаше се

дали ще може да се справи с това, да бъде толкова близо до някоя жена.

Дали страхът нямаше да го задуши като прииждаща вода?

Мислеше си, че щеше да се справи, ако въпросната жена е Бела.

Да... Наистина много искаше да зарови лице в косите й. Може би

щеше да стигне до шията й и да... я целуне на нежното място в основата

на гърлото. Леко, наистина едва доловимо. Да... После щеше да продължи

нагоре и да погали с устни бузата й. Може би щеше да му позволи...

Нямаше да приближи устни до нейните не можеше да си представи дори,

че тя ще иска да е толкова близо до белега и горната му устна, която

щеше да остане грозна завинаги. Освен това той не знаеше как да целува.

Господарката и фаворитите й се пазеха от кучешките му зъби. А след

робството така и не пожела да се сближи достатъчно с някоя жена.

Бела спря да пие за малко и вдигна глава. Сапфиреносините и очи

срещнаха неговите, сякаш искаше да се увери, че всичко е наред.

Тази нейна загриженост накърни гордостта му. Нима го мислеше за

толкова слаб, че да не може да нахрани една жена... И какъв удар бе за

него да осъзнае, че тя знае. Още по-лошо бе онова изражение, изписано на

лицето й преди малко - зараждащ се ужас, породен от осъзнаването на

факта за какво друго е бил Използван като кръвен роб, освен за храна.

Не можеше да понася съчувствието й, не искаше да вижда

загрижеността в очите й, не желаеше да бъде приласкаван и милван.

Отвори уста, готов да я скастри, но странно, гневът му се стопи още преди

да се надигне.

- Всичко е наред - каза грубо. - Твърд и здрав съм като скала. Да,

като скала.

Облекчението, което видя в погледа й, бе поредната плесница.

Тя започна отново да пие, а той си помисли: „ Мразя това. "

Е... мразеше го донякъде. Добре де, това бе лъжа. Нежните

всмуквания от китката му продължиха и той осъзна, че дори му харесват.

Поне докато не помисли за това, какво поглъща тя. Мръсна...

ръждясала... развалена кръв. Заразена и отвратителна. Не можеше да си

представи защо бе отблъснала Фюри. Той бе съвършен и отвън, и отвътре.

А ето я сега, клекнала на студените плочки и забила зъби във вената на

бившия кръвен роб. Защо...