i f0e5b820dbf48648

хълбоците си и прегледа колекцията от пистолети „ЗИГ

Зауер"

на

близнака си. Двата деветмилиметрови бяха пълни догоре, а на колана си

имаше още два пълни пълнителя. Пъхна нож в малкия калъф на кръста си

и се увери, че разполага с хира шурикен. Следваха тежките ботуши и

накрая - леко яке, чиято цел бе да скрие арсенала от оръжия.

Когато излезе, видя, че Бела продължава да го гледа. Очите й бяха

толкова сини. Като сапфири. Като нощта. Като...

- Зейдист?

Потисна желанието си да си зашлеви сам плесница.

- Да?

- Грозна ли съм според теб? - Той направи крачка назад, а тя: покри

лицето си с ръце. - Няма значение.

Бела продължи да се крие от него, а той се замисли за първата им

среща, когато го бе изненадала в залата за тренировки преди толкова

много седмици. Беше го поразила. Като последен глупак се бе заковал на

място и втренчил поглед в нея. Все още имаше същото въздействие върху

него. Като че ли имаше вграден бутон за изолиране от реалността, за

който само тя притежаваше дистанционното управление.

Прочисти гърлото си.

- Според мен изглеждаш така, както винаги си изглеждала. Извърна

се и чу риданието й. После второ. И трето. Хвърли поглед през рамо.

104

- Бела... Господи...

- Съжалявам - каза тя, заровила лице в дланите си. - С - съ - жалявам.

Върви. Д - добре съм... Съжалявам, добре съм.

Той отиде при нея и седна на ръба на леглото. Искаше му се да

можеше да се изразява добре и красиво.

- Няма за какво да съжаляваш.

- Нахлух в стаята ти, в леглото ти. Заставих те да спиш до мен.

Накарах те да ме нахраниш. Толкова много... съжалявам. - Пое си дълбоко

дъх и се успокои, но отчаянието й все още не си бе отишло, носещо със

себе си мириса на дъждовни капки върху горещ тротоар. - Знам, че трябва

да си тръгна, че не ме искаш тук, но просто имам нужда... Не мога да се

върна у дома. Лесърът ме отвлече оттам, затова не мога да понеса мисълта

да живея в същата къща. Не искам да бъда и със семейството си. Няма да

разберат какво преживявам, а нямам нужната енергия да им обяснявам.

Имам нужда от време, за да изхвърля спомените от главата си, но не мога

да бъда и сама. Макар че не искам да виждам никого, освен...

Тя млъкна рязко. Той каза:

- Можеш да останеш тук, колкото пожелаеш.

Тя отново зарида. По дяволите. Май не това трябваше да каже.

- Бела... Аз... - Какво трябваше да направи?

„Протегни ръка към нея, глупако. Вземи ръката й в своята. " Не

можеше.

- Искаш ли да си тръгна? Да ти дам свободно пространство?

Още хлипания, после тя прошепна:

- Имам нужда от теб.

Ако бе чул правилно, можеше единствено да я съжалява.

- Бела, престани да плачеш и ме погледни. - Тя си пое дълбоко дъх и

изтри сълзите си. Когато се увери, че е привлякъл вниманието й, каза: -

Не се тревожи за нищо. Ще останеш тук, колкото искаш. Изяснихме ли се?

Тя просто го гледаше втренчено. Кимни, за да знам, че си ме чула. - Тя

потвърди и той се изправи. - Аз съм последното, от което имаш нужда.

Така че престани веднага с тези глупости.

- Но аз...

Той тръгна към вратата.

- Ще се върна преди зазоряване. Фриц знае как да ме намери... Ъ - ъ,

не само мен, а всички нас.

След като я остави, Зи закрачи по коридора със статуите и мина

покрай кабинета на Рот и грандиозното стълбище. Почука на четвъртата

врата. Не последва отговор. Почука отново.

Слезе на долния етаж и намери онзи, когото търсеше, в кухнята.

Мери, жената на Рейдж, белеше картофи. Много картофи. Като че ли

щеше да храни цяла армия с тях. Вдигна сивите си очи и ножът замръзна

във въздуха. Огледа се, сякаш бе сигурна, че той търси някого другиго.

Или може би просто се надяваше, че не е сама с него.

- Можеш ли да отложиш това за малко? - попита Зи, като кимна към

купа картофи.

- Хм, разбира се. Рейдж винаги може да хапне и нещо друго. Освен

105

това Фриц щеше да получи припадък, когато разбра, че се каня да

приготвя храната. Какво... От какво имаш нужда?

- Не аз. Бела. В момента има нужда от приятел.

Мери остави ножа и наполовина обеления картоф.

- Нямам търпение да я видя.

- В стаята ми е. - Зи се обърна рязко. Вече мислеше по кои точно

улички да стигне до центъра на града.

- Зейдист?

Той спря с ръка на бравата.

- Какво?

- Грижиш се добре за нея.

Той се замисли за кръвта, която бе погълнала. И за желание то си да

има тялото й.