i f0e5b820dbf48648

Фюри не виждаше нищо, беше сляп и глух, когато рязко се извъртя и

пое обратно по коридора.

Не трябваше ли да е някъде по това време?

В час. Да, трябваше да... преподава урок.

17

В четири и десет Джон се качи в училищния автобус с тежкия сак в

ръце. - - Здравейте, господарю - каза весело догенът зад кормилото. -

Добре дошли.

Джон кимна и хвърли поглед на дванайсетте момчета, които седяха

по двойки и бяха втренчили очи в него.

„О! Не бих нарекъл това приятелско посрещане, момчета", помисли си

той.

И зае празното място зад шофьора.

Автобусът потегли и се спусна преграда, отделяща шофьорската

кабина от останалата част. Другите момчета останаха заедно отзад. Джон

се обърна на една страна. Струваше му се добра идея да гледа какво се

разиграва отзад.

Прозорците бяха затъмнени, обаче светлината на лампите, вградени в

пода и тавана, бе достатъчно силна и му позволяваше да вижда

съучениците си. Всички бяха като него - слаби и дребни, макар да имаха

96

най-различен цвят на косата. Някои бяха русокоси, други - тъмнокоси.

Имаше и един червенокос. Също като Джон, всички момчета бяха

облечени с бели кимона. В краката им лежаха еднакви сакове - от черна

изкуствена материя, марка „Найк", и достатъчно големи, за да поберат

допълнителни дрехи и много храна. Всеки един от тях имаше и раница.

Джон предполагаше, че всички са натъпкали в своите същите неща като

него - тетрадки и химикалки, мобилен телефон, калкулатор. Тор му бе

изпратил списък какво бе препоръчително да вземе.

Притисна раницата си до корема и усети нечий втренчен поглед. За

да отвлече мислите си, започна да повтаря наум всички номера, на които

би могъл да се обади. Домашният номер. Този на мобилния телефон на

Уелси. На Тор. Номерът на братството. На Сарел...

Мисълта за нея го накара да се усмихне. Бяха си писали часове наред

през изминалата нощ. Чатът му се струваше идеалният начин да си говори

с нея. Тъй като и двамата изписваха думите, я чувстваше като равна. И

ако по време на вечерята я бе харесал, сега бе влюбен до уши в нея.

- Как се казваш?

Джон погледна две седалки по-нататък. Въпросът бе зададен от

момче с дълга руса коса и диамантена обеца.

„Поне говорят на английски", помисли си Джон.

Дръпна ципа на раницата си и извади тетрадка, а момчето каза:

- Ехо? Да не би да си глух?

Джон написа името си и обърна тетрадката към него.

- Джон? Що за име е това, по дяволите? И защо пишеш?

О, Боже... Май нямаше да му е лесно в училище.

- Какъв ти е проблемът? Не можеш ли да говориш?

Джон срещна погледа на момчето. Законът за вероятностите гласеше,

че във всяка група има поне по един досадник и този русият с

диамантената обеца очевидно щеше да играе тази роля.

Поклати глава в отговор на въпроса.

- Не можеш да говориш? Изобщо? Момчето повиши глас, като че ли

за да е сигурно, че всички ще го чуят. - И как така ще се обучаваш за

воин, след като не можеш да говориш?

„Но воинът не се бие с думи, нали?", написа Джон.

- Да. Всичките тези мускули, които демонстрираш, са наистина

страшни.

„Твоите също", искаше му се да напише.

- Защо носиш човешко име? Този въпрос му бе зададен от

Червенокосия, който седеше зад първото момче.

Джон написа: „Хората ме отгледаха." И показа тетрадката на всички.

- О! Е, аз съм Блейлок. Джон... Странно име. Импулсивно Джон

вдигна ръкава си и показа гривната, върху която бе гравирал сънуваните

от него символи.

Блейлок се наведе напред. След това погледът на светлите му сини

очи се стрелна нагоре.

- Истинското му име е Терър.

Шепот. Като от жужене на много оси.

97

Джон свали ръкава, прибра ръката си до тялото и отново се облегна

на прозореца. Искаше му се да не бе показвал гривната. Какво ли си

мислеха сега, по дяволите?

След миг Блейлок реши да покаже учтивите си обноски и представи

останалите. Всички имаха странни имена. Русият бе Леш. А що за име пък

бе това?

- Терър... - прошепна Блейлок. - Древно име. Истинско име на воин.

Джон смръщи вежди. И макар може би да бе по-добре да престане да

общува с момчетата, написа: „А твоето не е ли такова? Както и на

останалите?"

Блейлок поклати глава.

- В нашите жили тече воинска кръв, затова са ни и избрали да се

обучаваме, обаче никой не носи подобно име. Каква е родословната ти

линия? Да не си дете на братството?